Понеже от 2009 г. ( а не от 2013 г.), както абсолютно лесно може да се види на моя сайт, бях по своему последователно и безпощадно критичен към управлението на "ГЕРБ", си позволявам да кажа две думи за непрекъснато набивания в общественото съзнание сега въпрос "А къде бяхте, когато?" (с версии "А защо мълчахте, когато?, "А защо не протестирахте, когато?").
Тази мантра бе подхваната енергично от противниците на протестите (които, без да споря с тях, сега на практика са защитници всъщност на Сергей Станишев, на престъпния и дълбоко премислян акт "Дилян Пеевски", на безчинствата на Волен Сидеров) и стана основен разнебитващ аргумент, който, според тях, би трябвало да убие в миг протестите на ситите (с версии - на средната класа, на столицата, на десните, на соросистите, остана само и на враговете на народа).
Първата ми дума е, че глашатаите на тази мантра сигурно си представят обществото и случващото се в него не като процес, а като състояние, като едно застинало сътояние и ако днес е било някак, значи трябва да бъде същото някак винаги.
Обществото е жив организъм, то се развива, то променя нивото си на търпимост, равнището на поносимост, то си прави изводи, взема си поуки (понякога се самозаблуждава, греши, спъва се). Нещо, което някак е приемано или търпяно вчера, днес може да причини обществен взрив.
В науката за социалните системи има понятие "долен праг на несигурност". Този праг не само е различен за различните общности (общества), но и за едно и също общество той се променя. Не е като температурата на човека - до 37 градуса човек е здрав, над 37 градуса - болен. Затова няма прагомер, който обществото да сложи под мишница, да си премери несигурността и да каже - здраво съм или болно съм...
Толкова е естествено, човешко, нормално да развиваш потребностите си, да ставаш по-критичен към реалността, да не си позволяаш да понасяш днес това, което си търпял вчера.
Социализмът катастрофира и защото бе общество на статуквото, на не-промяната, на смазването или поне осъждането на съпротивляващите се, несъгласните, различните.
Втората ми дума е, че неистовият вопъл "А къде бяхте, когато?" е вътрешно противоречив, алогичен, абсурден, от гледна точка на развитието на социума (обществото), той е като нон-сенс. Ако се заяви, че имат право да протестират днес онези, които са протестирали вчера, това означава край не само на всякакви протести, а на развитието изобщо!
Къде бяха преди падането на Берлинската стена онези милиони, които изпълниха площадите след това?
Къде бяха всички онези 8 милиона (без шепа дисиденти) българи, които след 10 ноември изпълниха площадите с паралелни митинги - сини и червени?
Ааааа, мълчахте си и си трайкахте гадове преди Десети, ще мълчите и ще си трайкате и след Десети!
Никога великите дела не са се зараждали в главите на мнозинството, никога великите дела не са се решавали с просто мнозинство.
Винаги великите дела се зараждат в главите на единици. На отделни люде. И тези единици, тези отделни люде биват разпъвани на кръст, изгаряни на клада, обезглавявани на дръвника. И едва по-късно мнозинството е узрявало за техните идеи. Е, родил ли се е един поне гениален човек, било то Декарт, Паскал, Лаплас, Нютон и плеяда други, които от висотата на някаква партийна схоластичност да попитат мнозинството, когато то приеме и прегърне идеите на единиците, на отделните люде: "А къде бяхте, когато?"... Не, гениалните люде просто скромно казват: "Ние сме джуджета, стъпили на раменете на гиганти!"
Неизменно и неизбежно идват времена, такива, че при тях една част от обществото най-сетне излиза на площадите. Най-тъпият и реакционен въпрос към тях е: "А къде бяхте, когато?".
Истински важният въпрос е: "Кои са дълбоките причини тази част от обществото да излезе на площадите?".
Незрялото общество веднага започва да ехидничи: "А къде бяхте, когато?", започва да лепи етикети, да разсъждава дълбокомъдрено, защото иначе няма как да оправдае отказа си да се замисли над истински важния въпрос и няма как да си признае, че различни техни частни (лични, партийни, общностни, корпоративни) лоялности са под заплаха от излезлите на плащадите и от възмоожността за промяна.
Зрялото общество, напротив - използва симптомите и синдромите на болестта, за да започне да лекува самата болест.
