/Поглед.инфо/ С преименуването си в Българска социалистическа партия, носещата конструкция на българската левица се отказа от комунистическата си идеология и от марксизма като нейна основа. Тя скъса с класовия си характер и обяви, че повече няма да води класова борба, а ще участва в политическия живот като изразителка на широк кръг от българското общество, мъгляво наричано „социално онеправдани” и „хора на наемния труд”. Но и че ще работи за помирение и обединение на обществото, за слагане най-сетне край на омразите, разделенията и противоречията. Затова и бе сменено името на партия и бе възприета характеристиката от рода на „партия от социалдемократически тип” или „модерна лява партия”.
Този ход изглеждаше като предизвикан от тактически съображения, за да се намали тогавашното напрежение и се убеди Западът (а по същество капиталът), че БСП приема в страната да се реставрира капитализмът, но под името „пазарна икономика”. Партията се сбогува с революционното си минало, с класовия си характер и с антикапиталистически си дух. Внушено й бе и тя охотно се съгласи да се откаже от идеологията си, за да участва в обичайния за т. нар. „европейска демокрация” политически живот. Това за нея и за членовете й трябваше да означава, че бързо ще излезем от кризата и бедността и бидейки част от „Обединена Европа”, ще се превърнем в богата и просперираща държава на „реките от мед и масло”. Тя стана неотменна част от системата и с гордост се нарече, а и сега се нарича „системна партия”.
В много източноевропейски държави нейните посестрими комунистически работнически партии, управллявали в продължение на 45 години, бяха забранени, разпуснати и трябваше да започнат от самото начало своето ново политическо битие. БСП промени нрава си, за да запази козината си. Вместо да се случи обратното, ако всичките промени, за които стана дума, са били тактически и за да се съхрани партията за по-добри времена. По същество БСП сключи договор с капитала, задължавайки се да го брани и съхранява, в замяна на което получава достъп до властта в нейните най-различни форми. Този договор не е юридически, но е фактически сключен и се съблюдава стриктно и от двете страни. Макар че строго погледнато, капиталът го нарушава постоянно, дори като не променя намерението си да ликвидира напълно левицата или поне да я обезсили толкова, че да я обезличи напълно и я лиши от доверието на тези, на които тя по волята на историята трябва да служи. БСП (то-точно нейното ръководство) обаче не протестира ни най-малко, защото очевидно това не й пречи, а и за да не й отнемат удобното положение на „системна партия”.
Вярно е, че една лява партия не може да бъде постоянно под революционно напрежение. Това би й нанесло беди и страдания, от които ще пострада не толкова тя, колкото лявото движение и неговите носители и участници. Но дори и в периоди на относително затишие и притъпяване на класовите конфликти и противоречия стратегическата цел за отхвърляне на капиталистическата система и господството на капитала остава непроменнена. Защото тя друга няма! Пагубно е, когато стратегията и тактиката се объркват – особено когато е за сметка на стратегията.
Затова и започнах толкова отдалеч.
Днес виждаме какво донесе това смесване и колко идейно объркана и немощна е БСП в своята политическа тактика. Толкова немощна, че непрестанно губи не само членовете и симпатизантите си, но и избирателите и изобщо влиянието си в обществото. Лявата фразеология, която от време на време прозвучава в устите на нейните ръководители (особено през последната година и половина!), не замества лявата идеология и политика. Тя внася известно оживление, придава свежест и чар на говоренето и вероятно ще привлече някой друг глас на изборите, ала това не е повече от естествената ремисия в тежкото заболяване на левицата и специално на БСП.
„Системната партия” БСП сега гръмко и героично обяви, че ще „сменя модела” и представи програма на неговия демонтаж. При това не изобщо на модела на общественото и политико-икономическото устройство, по който живеем почти 30 години, а на този, който ГЕРБ е установил при своето управление. Че властта на ГЕРБ трябва да бъде свалена и че цялата днешна управляваща шайка трябва да бъде пометена и веднъж завинаги изхвърлена на политическото бунище, е несъмнено. Това управление опростачи българския свят, принизи го и го унижи със своята необразованост, неграмотност и корупция. Животът стана гнусен и нетърпим.
Ала ГЕРБ не е случайно явление. Тази партия е последният засега политически продукт на установения модел на корпоративната държава. Тя е създадена от капитала, за да го крепи и поддържа, да отстранява от пътя му и най-малките препятствия, да му служи и го облагодетелства. Като всеки подобен политически проект и той е с определен „срок на годност”. Срокът на годност на ГЕРБ изтича и е необходима замяна. Системата ще измисли и други проекти, за да се възпроизвежда и съхранява. Този е изхабен и негоден повече за употреба. Сега само се уточнява механизмът на процедурата и главният неин изпълнител.
И нима това ще е БСП?
Като се замисли човек, май ще открие логика в подобен въпрос. Затова толкова епично трябваше да прозвучи словото на Корнелия Нинова на последния конгрес, на който бе прогласен курсът към „смяна на модела” и за „лявата алтернатива на България”. Сега ще цитирам тази „лява алтернатива”: „Всичко, което е реалистично и може да бъде постигнато и обезпечено с държавните финанси и европейските програми, се свежда до три основни принципа: намаляване на социалното неравенство и подкрепа на солидарността за справедливо разпределяне на тежестта от реформите, освобождаване на социалните сфери от първостепенно значение за жизнеността на нацията от корпоративните зависимости, преодоляване на регионалните диспропорции. По-специално: "въвеждане на прогресивно подоходно облагане при гарантиран необлагаем минимум; "повишаване на тавана на осигурителния доход; "отмяна на търговския статут на държавните и общинските болници; "премахване на принципа "Парите следват ученика" в образователната система; "преференциална държавна финансова подкрепа за изоставащите и бедстващите региони на страната.” Това е черно на бяло същността на т. нар. „лява алтернатива”, огласена на 28 октомври 2017 г.
Приемам, че тези мерки вероятно ще отворят някакви възможности за развитието на икономиката, а от там и на социалната дейност. Но какво реално ще промениш, когато регистрираш болниците не по търговския закон, а по закона за народното здраве, щом ще оставиш непокътната здравната система, която изцяло е изградена върху пазарни принципи, превърнали здравето в скъпо струваща стока? Или каква полза да направиш нова схема, по която парите да отиват в образованието, когато самото образование е на такова унизително равнище, толкова опорочено и опростачено, разрушено и задължено да подготвя не умни, знаещи и нравствени млади хора, а такива, които успешно да намират мястото си „на пазара на труда”? Като сменя модела, БСП ще овладее ли насилието и престъпността сред младите; ще ги направи ли възпитани, духовно богати, родолюбци, морални и състрадателни хора? Защото какво като увеличиш заплатите в системата на БАН и университеттите, когато няма пари за научни изследвания, а завършващите висше образование са неподготвени, неграмотни, без национално съзнание, обременени от неолибералната идеология и соросоизма, заради което напускат страната и не желаят повече да се върнат в нея? Да не питам дали ще се възстановява националната държава, за да стане тя и социална; ще започне ли изграждането на нов тип общество, основано не на егоизма на личното аз, а на истинската солидарност и състрадателност, взаимопомощ, нравствени добродетели и любов между хората? Не виждам това да е записано като мярка за „смяна на модела”. Пък и едва ли една „системна партия” е способна на това.
Тази „смяна на модела” е като да се пооправят перата в пораздърпаната перушина. Никога нищо не се постига, когато се започва от краката, за да се стигне до главата. Никоя политика не е успешна, щом не следва някаква генерална линия, няма стратегическа цел и не засяга същността на проблемите в една обществена система, а раздава удари във въздуха и си служи с леви думи, а нехае за леви действия. Друго, друго трябва да се говори и прави днес, за да кажем, че ще се сменя моделът.
Реалната обществено-политическа промяна, която да доведе до „смяна на модела”, не е по силите на политическия козметик и егоцентрик. За нея е необходима друга биография, друго съзнание, друга подготовка, друго време.
И без съмнение - други хора!
