Битки, решителност и отчаяние в края на Първата българска държава

На тези две страници е петата чест от разказа на ПРЕСА за драматичния край на Първата българската държава. Повод за поредицата е наближаващата 1000-годишнина от битката при Беласица на 29-30 юли 1014 г. (Виж още броевете от 9, 21, 30 октомври и 15 ноември т.г., както и pressadaily.bg/category/137-История/ .

С публикациите си ПРЕСА се присъединява към инициативата на проф. Младен Григоров, виден кардиолог, председател на фондацията „Паметници на българската слава“. Подкрепен от редица български интелектуалци, той призова за достойно отбелязване на годишнината и най-вече за почитане на паметта на българските царе Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав.

______________________________________

Смъртта на цар Самуил на 6 октомври 1014 г. не сломява тогавашните българи. Независимо от тежките жертви съпротивата продължава. Уви, наследниците на великия владетел не успяват да надвият нито Византия, нито собствените си страсти…

Гаврил Радомир

Той се възцарява на 15 октомври 1014 г. Това подсказва, че още в дните на траур (т. нар. деветини) в Охрид и Преспа се разгаря задкулисна борба! Така или иначе новият цар с писмо до император Василий II предлага мир, обещавайки „покорство“. Но опитният византийски държавник схваща, че това е уловка за печелене на време.

И боевете продължават месеци наред. Главните български сили начело с кавхан Дометиан се оказват задълго блокирани в крепостта Мъглен (в днешна Гърция). Уви, там

Дометиан не получава помощ

а вината за бездействието пада върху самия цар.

Този път пленените българи не са ослепени или измъчвани; откарват ги в арменските земи като военизирано население. Техните потомци през XII в. дори създават „българско княжество“ сред селджукското (турско) море. Спомен за тях е името на планината Булгардаг.

Само 5 дни след падането на Мъглен - през лятото на 1015 г. - при императора пристига ново писмо; той научава за убийството на Гаврил Радомир и възцаряването на Иван Владислав! Според едно от „Чудесата на св. Димитър Солунски“ Гаврил Радомир е убит по време на лов - занимание, което най-малко подхожда на царя при онази военна ситуация… Този „пир по време на чума“ представя Гаврил Радомир като дързък, но и лекомислен човек. /Снимка/

Иван Владислав

В историята ни цар Иван Владислав (на престола от лятото на 1015 г. до смъртта си през 1018 г.) е прицел на крайни и пристрастни оценки - „вулгарен убиец“ (проф. Васил Златарски), човек, способен на „престъпления (...) и вероломство“ (проф. Петър Мутафчиев). Укоряван е за черна неблагодарност към спасилия го някога Гаврил Радомир, върху него ляга и сянката на предателство.

Едва в ново време въпросът е погледнат обективно (заслуга най-вече на проф. Василка Тъпкова-Заимова) -

личните амбиции и грехове

на царя не бива да се превръщат в „знаменател“ пред неговата решимост за отстояването на българската независимост. Известният Битолски надпис, задълбочено изследван от проф. Йордан Заимов, демонстрира родолюбието на „българския самодържец“ и „българин родом“.

След възцаряването си Иван Владислав на свой ред уверява с писмо императора в „покорство“. Междувременно при Василий II изненадващо се явява новият кавхан Теодор, който пък обещава да ликвидира самия цар. Става така, че самият Теодор е убит, но е ясно, че групировки около българския престол водят помежду си безскрупулна борба, стигаща до самоунищожение. В тази обстановка Василий II превзема Битоля, а после и самата столица Охрид.

Иван Владислав отстъпва в планините в днешна Северна Албания, където местното българско население остава с висок дух и съпротивителни сили. А Василий II, макар и влязъл в Охрид, не приключва „българския въпрос“, той изненадващо тръгва назад! Това се случва, защото ромейските сили в Битоля са разгромени от „много изтъкнатия“ воевода Ивац.

В крайна сметка Иван Владислав си връща Охрид, започва и възстановяването на крепостта Битоля. Всичко това - без изпуска от поглед какво става в целия регион.

Снимка: Надпис на цар Иван Владислав („Йоан самодържец български“) за обновяването на крепостта в Битоля (дн. в Република Македония) през есента на 1016 г. „...Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите... Този самодържец беше българин по род...“ Копие от НИМ - София; мраморният оригинал е в Историческия музей в Битоля.

През май 1016 г. той кани на среща княз Иван Владимир (днес почитан като светец в Черна гора и сред другите православни народи), когото подозира в сближение с Византия. Гостът идва в Преспа, където е убит пред вратите на катедралната църква…

На север Василий II напада цялата област на Средец/София, но

мощният местен владетел Кракра

се укрепява в Перник и 88 дни отблъсква атаките! Тогава императорът се насочва към Костур (дн. Кастория, Гърция), където го настига вест, че Кракра е събрал „...много войска, съединил се с Йоан [Владислав], като привлякъл и печенезите...“ Византийско злато „уговаря“ печенезите да се откажат, но Василий все пак прекратява похода.

През есента на 1017 г. избухва поредният сблъсък на двамата владетели този път в района на днешния град Лерин (Флорина в Гърция). Иван Владислав се опитва да въвлече противника в засада, но се оказва, че българските войници изпадат в ужас при самата поява на страшния Българоубиец! С викове „Бягайте, цесарят!“ (императорът) те отстъпват панически… Но дори след тази победа Василий не смее да навлезе в планините и потегля назад.

Но през февруари 1018 г. византиецът получава вест, че Иван Владислав е загинал пред стените на Драч (днес Дуръс в Албания). Там царят предвидливо се стреми да прекъсне стратегическия път „Виа Егнация“ и да обезопаси своя тил откъм важната византийска морска крепост.

След тази неочаквана загуба нещата в България тръгват много зле. Българският трон не е зает от престолонаследника Пресиан; обичан или мразен, Иван Владислав е бил човек политически зрял, докато неговият син е още млад и неопитен. Ситуацията е като през 969 г., когато тронът на цар Петър е зает от Борис II.

И връх взема „партията“ на онези боляри, които са склонни да капитулират пред империята. В нейните редове неочаквано виждаме самата царица Мария, патриарх Давид, „вътрешния топарх“ (ичиргу-боил) Богдан, даже непоколебимия воин Кракра, както и Драгомъж, Несторица, Добромир Млади и др.

Пораженството на българския елит

не бива да обясняваме непременно или само с предателства, с грижи за имоти и привилегии.

Не, българското общество изпада в тежка психологическа криза - тягостната гледка на хиляди слепци и просяци, разорените земи, сринатите крепости, нарастващата бедност предизвикват отчаяние и неверие в собствените сили. Тези нагласи имат своята предистория в държавния колапс през 969-971 г., военните катастрофи (Сперхей, Ключ, Солун и др.), загубата на емблематични градове като Велики Преслав, Плиска, Дръстър, Видин... Продължилата десетилетия, изпълнена с извънмерна жестокост „перманентна война“ води до срив на духовете в опустошената и обезверена страна.

През март 1018 г. Василий II започва триумфален поход в българските земи, като най-вид-ните български боляри му предават лично ключовете на своите крепости. Императорът влиза тържествено в Охрид, отваря царската хазна, взема като трофеи българските царски корони, одежди, реликви... Василий приема царица Мария с тримата й най-малки синове (Траян, Радомир и Климент) и шестте й дъщери. Царицата получава най-високата титла за дворцова дама - „патрикия зости“, както и желаните гаранции за своите роднини и боляри. /Снимка/

Пресиан II

Даже в оня драматичен момент съдбата на България още не е решена. Престолонаследникът Пресиан с братята си Алусиан и Арон се укрепява в планината Томор (Томорица, днес в Централна Албания). Недалеч се обособяват

още две огнища
на съпротива

начело с Ивац и Николица. Макар да не е коронясан официално, хората на Пресиан явно го приемат за владетел. (Все пак той носи името на кан Пресиан, който през IX век присъединява към страната днешните Югозападна България, Република Македония, Косово и части от Албания.)

Над четири месеца предпазливият (особено спрямо българи) Василий лично ръководи блокадата. Пресиан и хората му губят надежда и се предават (август-септември 1018 г.) - акт, схващан като окончателна капитулация.

Според хрониста Скилица императорът „...издигнал висока трибуна („виматос“), на която приел Пресиан с братята му…“ Пресиан получава титлата „магистър“. По-късно той има своята „история“ във Византия, като дори се опитва да завземе императорския престол (1030 г.) - опит империята да бъде превзета от българите отвътре! Той е ослепен и заточен в манастир, но неизвестно кога и как бяга в Унгария. Пресиан умира в изгнание през 1060/1061 г. в Михалд (Михаловце в днешна Словакия) - там през 1978 г. е открит неговият надгробен паметник с кирилски надпис.

Финалните „акорди“

на българската съпротива са свързани с още няколко видни личности. На 15 август с измама е ослепен Ивац, храбрият Николица е принуден да се предаде, последван от Елемаг от Белград (днес Берат в Албания). Последен е завзет Срем (днес Сремска Митровица в Сърбия) - далечната северозападна крепост пада след коварното убийство на нейния управител Сермон.

Василий II заздравява властта си в завладяната страна. Той взема под личен надзор българския царски род. Царица Мария с децата й, включително Пресиан, и другите знатни българи са изпратени в Константинопол. В чест на победата си той устройва триумф в Атина, а после в столицата. С цената на колосално военно напрежение и с жестоки, нечовешки методи Василий II Българубиец осъществява вековната амбиция на ромеите да унищожат българската държава. /Снимка/

***

Нека припомним казаното от британския историк Стивън Рънсиман: „Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Първата българска империя й е завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония, през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец…“

Величавата фигура на цар Самуил, пролетите реки от българска кръв, сподавени въздишки на ослепените войници векове наред отекват в българското духовно и мисловно пространство. Кървавата епопея от края на X и началото на XI в. поставя пред хората от днешните държави България и Македония трудния - заплетен от чужди и свои зложелатели - въпрос за общите ни корени, за нашата нелека обща съдба... И за общото ни бъдеще.

В-к Преса

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели