/Поглед.инфо/ Оглушиха ни фанфарите през последната седмица. Знайно е, че при висок, непрестанен шум не е леко да се мисли. Особено пък когато става въпрос за занаят, който рядко ти дава възможност да помислиш - журналистиката. Без съмнение постижението на българската дипломация е сериозно, но ще се въздържа от вече хваналата ни оскомина от мераците на нашенските медии да наричат едва ли не всяко деяние, което излиза малко извън обичайния коловоз, "историческо". Това, което дразни допълнително, и то не само отвъд границата, а и разумните хора у нас, е с труд прикриваната злорада усмивка: "Дърпахте се, дърпахте се, а накрая какво стана?"

А какво всъщност стана? - подписан бе един къс харти.

Така казал германският канцлер на британския посланик в Берлин, когато разбрал, че Великобритания влиза в Първата световна война заради нарушения неутралитет на Белгия, гарантиран от Лондон. "Ама вие за един къс хартия ли?". То е ясно, че не заради него светът бе хвърлен в невиждан до момента конфликт, а заради сблъсъка на икономически и политически интереси. Та и тук така. Важен е документът, разбира се, но дваж по-важно е и двете страни да имат сходни идеи за него.
Сега очаквам да ни залеят с възторзите си патриоти, защото ние - тези, които казваме например, че делото на Иван Асен II е дело нетрайно, както си е свойствено за Европа през онези векове, че когато се говори за учебното дело през Възраждането, учениците у нас трябва да знаят не само за българските, но и за турските, татарските, еврейските или арменските училища, за тях не сме патриоти. Страх ме е, че във възторга си "патриотите" ще изиграят голям мечешки танц около огъня, в който противниците на договора искат да го хвърлят. А от това полза няма да имаме нито ние, нито нашите съседи отвъд граница.

Ще почнат наново да говорят за кобните козни на Коминтерна, които довели до създаването на отделна македонска нация. Макар че колцина в Македония или България през тридесетте години знаеха какво е Коминтернът? Лошото е, че българи, а не Москва секнаха огнивото да припалят македонския въпрос още в края на XIX в., а после нямаха сила да задушат лумналия пламък.

Тогава се намножиха мераклиите за османското наследство. Сръбският антропогеограф Йован Цвиич се провикна, че долините на реките Морава и Вардар били ключ към геостратегическото господство над Балканите. Разширението на Сърбия на юг било логично. Разширението на България на югозапад не било. Високи планински вериги се извисявали между Княжеството и Македония. Професорът все пак трябваше да погледне колко е по-високо Осогово от Шар планина, да речем. Но неговите идеи изучаваха във Военното училище в Белград и те вдъхновяваха сръбските офицери.

За гърците пък цяла Македония бе част от тяхното класическо наследство. Всички славяни в Македония, които признаваха върховенството на Вселенската патриаршия, били гърци, независимо от това, че можеше и дума да не могат да обелят на гръцки.

Намесиха се дори власите. За пропаганда в Македония Букурещ хвърли през 1870 г. 14 хил. франка, а през 1902 г. - 550 хил. франка.

Българските правителства пък постигнаха важен успех. През 90-те години значително разшириха диоцеза на Екзархията в Македония, основаваха училища, даваха стипендии на даровити младежи да следват в България и странство. Само че на младите луди глави напредъкът изглеждаше муден.

ВМРО (използвам наложилото се съкращение, макар че е наричана и Вътрешна македоно-одринска революционна организация, и Български македонски одрински комитет и т.н. - да не изброяваме всички) бе създадена в Солун от шестима българи от Македония. Средна възраст към 25 години. Образование - доста добро за онези години - гимназиално, та и висше. Политически опит - никакъв. Познаване на света - слабо - само един бе учил на запад от Белград. Любов към родината - страстна.

Въпросът бе как тя да бъде освободена. Пред тях бе примерът на Източна Румелия. Та решиха да го приложат и в Македония.

Съединението с неговата ясно очертана последователност от причинно-следствени връзки - автономия на провинция със смесено население, утвърждаване на българския елемент в културно, икономическо и политическо отношение, назначаване на пробългарски губернатор с небългарски произход, назначаване на български губернатор; провъзгласяване на съединение с подкрепа от България; защитата на Съединението от Княжеството вкорави мисленето на българските държавници през следващите три десетилетия, вкара го в дълбоки коловози. Националните задачи виждаха през оптиката на успеха в Пловдив. А в историята повторението е екзотично цвете.

Но легендата за осъществяването на Съединението "пряко волята на великите сили" като че подхрани у нашите политици и у македонските дейци убеждението, че можем да надхитрим големите държави, че можем да действаме и сами, че ако проявим достатъчна упоритост, можем да постигнем целите си, и без да се съобразяваме с интересите на околните.

Удивително е, но на думи всички политически партии у нас стояха зад идеята за автономия. Най-догматични, както обикновено, и най-подозрително настроени към водачите на страната бяха социалистите, после и комунистите. За тях социалните задачи натежаваха над националните. Но дори за фанатичния привърженик на идеята Димо х. Димов, съветник на Яне Сандански, това не означаваше да се измисля нова нация: "Ний сме българи преди всичко и представляваме интересите на българското население в Македония и Одринско...."

Нито за момент тази идея нямаше шанс за успех като практическа реализация нито на Балканите, нито в европейските дипломатически канцеларии, нито пред европейското обществено мнение. Българската външна политика, а и самите революционери изхабиха много усилия, за да я внедрят в съзнанието на европейците, и постигнаха донякъде пирова победа.

Постепенно идеята за автономизма се утвърди не само като тактика, но и като дългосрочна стратегия у мнозина ръководители на националноосвободителното движение на българите. В далечна перспектива пък улесни обособяването на западния клон българи от основната им маса по териториален признак. Съседите на България, въоръжени с опита на Съединението, така и за миг не пожелаха да допуснат мисълта за автономия на Македония. Само българите стояха зад нея. И само българите загубиха от нея.

Пък и отказът от тази идея във всеки удобен момент, когато възникнеше перспектива за присъединяване на Македония (Балканската, Първата и Втората световна война), подсилваше убеждението на западното обществено мнение, че българската външна политика е изначално лъжовна в основните си постановки.
За автономия се обявяваше и Гоце Делчев, но по-скоро като тактическо оръжие. Прекалено много интереси се кръстосваха в нея, за да можеше човек да се надява, че българите ще бъдат оставени сами да се разпореждат с бъдещето си. Неслучайно само дни преди избухването на Илинденското въстание сръбските дипломати в европейските столици заявиха, че Белград никога няма да приеме идеята за автономна Македония. Че даже във вестник "Белградски новости" възкликнаха: "...всеки сърбин, който... се съгласява за автономия на Македония..., би бил сръбски предател."

Да погледнем това, което се случи през последните сто и четиридесет години в Македония. Една цел бе напълно осъществена, макар да не ни харесва. В крайна сметка Македония си извоюва не само автономията, бегло загатната в Берлинския договор и за която толкова много се говореше в програмните документи на основателите на ВМРО, но и независимостта си. Лошото е, че по пътя към нея се промени самосъзнанието на част от населението. Върху три кита е легнала съвременната национална държава - просветата, църквата, армията. Българска армия в Македония, като изключим два кратки периода, не е имало. Църквата бе разтурена още през 1913 г. Българско училище след 1913 г., пак с изключение на два кратки периода, нямаше нито във Вардарска, нито в Егейска Македония. Четири поколения бяха възпитавани в дух на антибългаризъм. В началото на XX в. бягащите от Македония спираха керваните си на Гюешевския проход и целуваха земята, която за тях бе свята. Лошото бе, че дори когато Македония беше в България, й показахме всички най-непригледни черти на нашата действителност, към която гражданите на страната ни бяха обръгнали, но отвънкашните българи не можеха да приемат.

Сключеният договор е победа на разума. Но да бъдем по-скромни. Независимо от това, че победата има много бащи, малко от тях са в България. Ако положението в Македония не се бе променило, ако това не го искаха някои от великите държави, никакъв договор нямаше да бъде подписан.

Неслучайно в една мъдрост се казва, че най-голямото нещастие е да се изпълнят желанията ти. Е, искахме свободна и независима Македония - имаме я. Сега трябва да свикнем с мисълта да живеем с нея без патриотични изсилвания и да видим как да оставим безсмислените конфликти зад гърба си, за да продължим напред, уважавайки се взаимно.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели