За актьорите това се отнася в още по-голяма степен.
Особено за истинските.
Гледал си ги във всевъзможни превъплъщения, попивал си от виталността им, преживявал си с тях - а накрая се разделяш с някакво тяхно подобие.
Смъртта ни дебне от първия ни ден, наясно сме, че тя винаги е наоколо, но и винаги ни заварва неподготвени.
И все не успяваме да кажем онова, което покойникът заслужава, ако сме го разбрали и усетили приживе, разбира се.
Актьорите, в това отношение, са напълно онеправдани.
Занаятът им е мръсен – блясък приживе, мъртвило сетне.
Остават само някакви отломки от спомени, които също не можеш да контролираш, както трябва.
Онова - Голямото, Истинското - е невъзможно да се предаде.
***
Прочутият гинеколог проф. Карло Огнянов, племенник на великия актьор Сава Огнянов, при всяка наша среща не пропускаше да ми спомене една и съща история, сякаш ме заклеваше да я запомня: когато Огнянов произнасял думата „шепот“ - неговото „тттт“ се чувало ясно и до третия балкон в театъра.
Слушах всеки път внимателно професора – и накрая си дадох сметка, че той създава една метафора за актьорския занаят – защото само шепот остава след актьора, едва доловим шепот - след всичката слава, след всичките акламации, след всичко.
И тъй идва забравата – особено в дива държава като нашата.
***
Кольо беше тотален любимец на публиката.
Не само на софийската театрална публика, но още повече на провинциалния народец.
Пътувал съм стотици пъти с него на срещи, били сме по всевъзможни места, понякога сме правили дори по три срещи на ден - и знам как го посрещаха.
Имаше нещо в него, което – някак по народняшки - предразполагаше хората.
Той беше по-различен от Калата, от Стоянка, от Парцалев.
Никога не съм го чувал да каже нещо грозно за тях, напротив.
Лятно време той живееше в Банкя с Марето, в една скромна сглобяема вила – тя бе голямата му радост.
И понякога, когато бяхме заедно, пристигаше и Калата и казваше: „Хайде, какво ще ядем?“
Домакините го иронизираха незлобиво за това - и толкова.
***
Калата беше син на млекар, но се държеше като потомствен Чорбаджия, даваше си сметка за грамадния си талант, Чорбаджия си беше и половина.
Стоянка е друга – тя пък се опитва да скрие аристократизма си.
Казвал съм го и друг път - и тя никога не ме опровергаваше, че се опитва малко да простее, малко да се принизи до хората.
Парцалев пък бе съвсем различен – живееше в една диаболична среда, докрай се терзаеше, че не е успял да изиграе Дон Кихот - такъв се виждаше той, независимо от сплетните край него.
Кольо бе най-достъпен и естествен, може би не беше и съвсем сигурен в себе си.
Все разказваше, как го натирили във Варненския театър, понеже не ставал за Сатиричния, а после всичко се наредило - и той вече беше един от властелините му, но не се натрапваше с някакво насилено самочувствие.
Правеше чудесни роли една след друга, например - в „Сако от велур“, но сега никой не спомена за нея, пак разказваха, как не му потръгнало в началото и даваха някакви фрагменти от блудкави постановки.
Изобщо – Шепот, още от сега.
***
Никога не съм забелязал дори и някаква искра на ревност или завист в него, обратното - умееше да цени чуждия талант и успех.
Винаги е говорил с възхищение за Калата, примерно. Обратното се случваше по-рядко.
Всички те съществуваха в/за момента - и много добре си даваха сметка, че след тях, в по-далечното бъдеще, няма да останат кой знае какви следи, освен някои смътни спомени, които все повече ще избледняват.
Е, киното и телевизията нещичко щяха да съхранят - доколкото изобщо играха нещо свястно там.
Кинаджиите ги дърпаха при себе си доста пресметливо – искаха да продадат добре познатия им от театъра образ, но не и да ги изведат на ново възвишение, използваха ги занаятчийски.
Критиката, поне когато бяха в най-хубавите си години, се вглеждаше сравнително успешно в театралната им кариера.
Обаче в последните 25 години те бяха оставени на самите себе си, лишени бяха от сериозни оценки, всичко се превърна в халтура.
Те си отиваха титулувани - но сякаш неразбрали себе си.
Това е по-ужасно, дори от това да те забравят.
***
Веднъж Кольо беше казал в интервю пред Антон Стефанов, че аз го познавам по-добре, отколкото той самия себе си.
Сега си припомних това и се нажалих още повече.
Дали беше така – ако изобщо е вярно? И как бих могъл да изразя поне приблизително това „познание“?
Той беше много любвеобилен; и винаги засмян – дали по този начин не ни подсещаше, че отвътре страдаше за нещо.
За какво ли?
Но не съм го чул да се оплаква, сякаш вярваше, че е получил толкова, колкото заслужава.
***
Истинското, сладостното приятелство се създава, когато обуздаваш любопитството си, така поне мисля аз.
Имало е неща, които можехме да коментираме, лични неща - но не го правехме.
Например, беше много интересно – но сега го казвам – как е овладял кризата на Марето – чудесната му съпруга Мария Косева, когато тя е трябвало да се откаже от кариерата си на певица, за да се отдаде изцяло на Кольо.
Защо да го питам – си казвах тогава, казвам си го и сега – когато виждах, каква двойка са и след десетилетия брак.
Тя беше много шармантна, мъничка, каквато е всяка голяма жена – това са думи на Жана Моро.
Но имаше един поглед, който ти казваше, че е разпознала в някой нахалник дръвника, или в някоя претенциозна фукла – селянката.
***
Кольо все разказваше историята за една проклета бира.
Как играе, не знам кое си поредно представление на някаква постановка, залата се кикоти, но той едва удържа товара на рутината – и тогава си дава кураж с едно светло видение: след малко представлението ще свърши, той веднага ще тръгне към дома си – който е на двеста метра от театъра, как ще отвори хладилника - и ще надигне кутийката бира.
Блаженство, пълно.
Обаче бирата я нямало – някой я бил изпил!
Тук Кольо неизменно се заливаше от смях, толкова много обичаше синовете си.
***
Калата веднъж ми подхвърли, че все каня във „Всяка неделя“ приятеля си Кольо, макар че и него го канех предостатъчно.
Кольо не би си и помислил да каже нещо подобно.
Обаче той пък умееше да прави неща, които друг не би се решил.
През 1989-а, след поредица от скандали, накрая спряха „Всяка неделя“.
И един ден Кольо дойде у дома, заедно с един възрастен мъж – оказа се, че това е много известен в артистичните среди импресарио.
Когато Кольо не беше сигурен в нещо, започваше да усуква думите, да разтегля изреченията - имаше този навик, но той така предразполагаше. Накрая стана ясно, че ме канят да участвам в грандиозното турне на някои големи естрадни звезди от онова време - от единия до другия край на Черноморието.
Да бъда водещ на концертите.
Непознатият бе донесъл бутилка-галон с коняк, и след като пихме по една глътка, извади един плакат и го пльосна на масата.
И плаката беше направил вече, и дори го беше разпространил – а там се мъдреше, при това доста отчетливо, и моето име!
Като допълнителен аргумент, импресариото съобщи и възнаграждението, което щях да получа, а то беше повече от внушително.
Пихме по още един коняк, а беше в разгара на лятото - що за вкус имаше този човек! – и идеята взе да ми харесва.
И се съгласих – но нещо не ми даваше мира.
***
След малко обаче напълно изтрезнях, защото се сетих, каква глупост щях да направя: тъкмо ме бяха свалили от екран и ударили кръста на най-обичаната и гледана телевизионна програма, превърнали ме бяха зорлем в герой – а аз да се затътря по някаква халтура!
И отказах.
Импресариото, който добре си беше направил сметката, взе да примира, аз се чудех, какво да го правя - и тогава Кольо даде решението.
Да съм напишел няколко реда, които той щял да прочита в началото на всеки концерт.
„Нещо извинително – рече той. - Ти си знаеш какво“.
На другия ден му дадох текста - и той никак не беше само извинителен.
Кольо обаче - народният артист, любимецът на публиката, голямата звезда - без колебание го беше чел по време на турнето!
Друг не би го направил.
Извън другото, така той ми даваше и кураж, в едно трудно за мен време.
Бях забравил и тази история - но сега, докато се чудя, как да изразя обичта си към него, и тя пропълзя навън.
***
По едно време, Кольо се превърна в Главният Шоп на Републиката. Направи безброй спектакли за Шоплука, а имаше македонско потекло. Беше потънал в тази идея, харесваше му.
Дали не компенсираше някакъв недоимък в театъра, нещо, което не му е достигало там?
Но не съм го чул да се оплаква.
Както си се смееше сладко, не беше отстъпчив и лесен човек.
В Сатирата и най-първите звезди все нещо бяха недоволни. Но това е друга тема.
***
От Шопската си авантюра Кольо имаше една история, която разказваше с голямо удоволствие.
След някакъв шопски празник, организиран от Кольо във Владая, Живков, който също присъствал, поканил участниците да се почерпят.
Той използваше тези срещи, за да представя новите си идеи, сигурно е искал и да ги провери по някакъв начин.
По някое време взел да говори за тъй нареченото хидропонно земеделие, за зеолитите и пр.
И се обърнал към генерал Кашев, шефа на УБО, и му наредил веднага да донесат от кабинета му в ЦК една саксия, за да покаже на аркашките, за какво става дума.
Продължил речта си - и след 20 минути вратите с трясък се отворили и четирима охранители с усилия вкарали в залата огромен фикус.
“Неее!!!” - изпищял Живков. - Не това, бе! Трябваше да донесете онази малка саксия, която стои на бюрото ми.”
Обаче охранителите, щом им казали, че трябва да донесат саксия, взели най-голямата, както се полага на Вожда.
Кольо не казваше големи приказки - но ти намигаше с подобни истории, а ти, ако имаш ум в главата, ще се сетиш и сам.
***
Друг път пък се беше дегизирал като мен - и така беше водил поредния бал на артистите в хотел „София“, и то в присъствието пак на Живков. Приятелски жест, донейде наивен, на човек, който не си дава сметка, че може и да ти навреди, ако прекалено те тика в нечии очи.
Но Кольо не виждаше така нещата.
Понякога семейно вечеряхме у тях.
Но така се веселяхме, та едва след време се усетих, че седим под една картина на Кармело Гонзалес, прочутият кубинец.
Кольо нямаше да ти я навира в лицето и да се хвали.
***
Вбесявам се, когато виждам – всеки път – колко безмилостна е Смъртта, как изсмуква всичко от човека.
Кольо обаче играеше и до самия си край – без да се интересува, как изглежда вече.
Той, вероятно, смяташе, че неистовото му желание да играе може да заличи всичко, дори унижението от предателството на тялото ти.
Театърът сигурно му е давал усещането, че така се оттласква от смъртта.
А може и да е вярвал в известната фраза, че в ковчега не слагат теб – а само проклетата ти смърт.
Останалото е Шепот и пр.
/вестник „Уикенд“/
***
Текст за фотосите
1. Това е най-характерната снимка на Кольо: „Много те обичам, но, все пак, внимавай!“
2. Със Стоянка – преди разговор за годишнина на Сатирата: „Хайде, стига се мота!“ казва тя, докато Кольо подбира подходящи фотоси от историята на театъра.
3. Кольо винаги се чувстваше добре в студиото на „Всяка неделя“.
