Това доста ме шокира. Полицаите са държавни чиновници, не са врагове. Не можеш да искаш да ги убиеш. Не знам коя страна има право, но това много ме трогна – тази омраза към хора, които са наши братя. Защо толкова омраза? И друго – ако си президент, не си ли надпартиен президент. Това във всички конституции е основата за един президент. А тук видях президент, който е от едната страна. Това е, което ме шокира от едно гледане на българската телевизия.". В публикацията има и препратка към интервюто с нея пред БНР, което може да се чуе на: https://bnr.bg/horizont/post/101336191/raina-kabaivanska.
Като оставим настрана кои има предвид Кабаиванска като хулиганска тълпа, която искала смъртта на полицаите, както и колебанието й поради незнание коя страна има право, следващите редове са предизвикани не толкова от шокирането й. Колкото от внушението, което навява споменатата публикация, доколкото с цитирания в същата пасаж от въпросното интервю, който не съвпада, а очевидно е преразказ в тази част от него на онова, което тя казва, и което би могло да се създаде погрешно впечатление, (ако не се цели постигане на ефект чрез използването му в по-малка или по-голяма степен като израз на категорично неодобрение, ако не осъждане позицията на президента на България спрямо протеста на българските граждани и управлението на страната). Затова не би било излишно по този повод да бъде внесено малко или повече разяснение. Тъй като в изреченията от пасажа: „И друго – ако си президент, не си ли надпартиен президент. Това във всички конституции е основата за един президент. А тук видях президент, който е от едната страна”,. , за който става дума, Кабаиванска употребява словосъчетанието super partes. А това е латински израз, който означава „над частите” и се отнася до (възможността за) поставяне в неутрална позиция.
Според Марк Твен: „Създателят е направил Италия по модел на Микеланджело.”. Дали бихме се съгласили с него е отделен въпрос, а отчитайки факта, че Райна Кабаиванска от дълги години живее постоянно в Италия, но така също обстоятелството, че не й е работа да разбира или да е специалист и по конституционно, да не говорим за който и да е друг клон на правото, въпреки мнението на Твен би било претенциозно, ако не невъзпитано да бъде упреквана за споделеното от нея мнение вкл. как е според всички конституции.
Според Конституцията на Италия, по своето държавно устройство тази страна също е парламентарна република. Но за разлика от българския, президентът на Италия се избира от парламента и представители на областите, а не пряко от народа. И въпреки както в Италия, така и в България съобразно правилата за функциониране на представителната демокрация формално кандидатурите на един или друг за президент да се издигат и от партии, в конкретния случай, за който става дума, изразяваното от президента на България, който освен всичко не членува в никоя партия, не е обусловено от едно или друго предпочитание или пристрастие към която и да е подобна политическа формация, а от позицията на мнозинството вкл. според социологически проучвания на общественото мнение български граждани. Да не говорим, че онова, върху което е базирана, доколкото може да става въпрос за дискусия по темата за разделението и позицията на българския президент по отношение на събитията в България, не касае партии и поставяне в неутрална позиция над такива, а гражданското общество и управлението на страната. Още повече, че то не се осъществява само от една или дори две и повече партии, от каквито като коалиция е формирана по силата на избор от мнозинството в парламента т. нар. изпълнителна власт в лицето на правителството, функциониращо явно и неявно и посредством други съучастници и по-скоро ментори, формално извън коалиционната му структура. Независимо от това дали при парламентарна република президентът е пряко избиран от гражданите или непряко чрез парламента и др., чиито представители не са паднали от небето, по самото естество на републиканско устройство би било абсурдно да се изисква от него да заема позиция super partes и спрямо суверена. Като пряко избран и според Конституцията олицетворяващ единството на нацията, българският президент е обвързан с това становище на гражданското общество, така както и който и да е, в т. ч. италианският президент. А не се касае за вземане на страна спрямо някоя партия като проява на своеволие. Защото, ако би било така, най-лесно е да зареже президентския пост и в случай, че е безпартиен, да тръгне да учредява партия, а ако пък е член на някоя партия – да се върне в нея и ако е мераклия да се състезава за лидерския пост, и т. н. Но това означава да абдикира, пренебрегвайки волята не само на ония, които са гласували за избирането му за президент – все едно пряко или чрез съответните представители в парламента, областите и пр., а и на всички други граждани, чиято позиция като олицетворяващ единството на нацията именно е длъжен да отстоява. Не е сложна за разбиране президентската институция, каквато е съгласно българската Конституция, за което е достатъчно да се мисли непредубедено. От такава гледна точка употребеният от Кабаиванска латински израз изразява автентично позицията не само на италианския, а и на българския президент, що се отнася до партиите – парламентарно представени и други. Поради което, не бих могъл иначе да се изразя, освен че е странно двоуменето й по въпроса. Затова, колкото до нея, най-благородно би било да не бъде провокирана от интервюиращи в търсене на сензации с въпроси по теми, които са извън нейната компетентност, по каквито поради това би могла да изрази мнение, което да се използва не само с цел получаване на благоприятни за едно или друго управление мнения и оценки, без значение от резултата като настройване и срещу самата нея от повече или по-малко неодобряващи това управление. За Кабаиванска пък би било добре да бъде по-внимателна в такива случаи, за да не допуска да бъде използвана по гнусен начин от, имайки винаги на ум препоръката на Джузепе Верди за това, че: „Творецът е длъжен да се вглежда в бъдещето и да предугажда в хаоса нови светове.”.
А не само на които и да било от БНР, Дир.бг и пр., доколкото бихме могли да се надяваме, за облагородяване – да слушат повече музика, защото както казва Рихард Вагнер: „Музиката не може да мисли, но може да въплъщава мисъл.”.