Взираха се във физическата страна на прегръдката – и ако не сме много придирчиви, сякаш наистина ББ прилага на Херо някаква хватка от класическата борба.
Това внушение не е толкова лошо, ако се схване като някакъв Ренесанс в отношенията ни с Великите сили, като израз на някаква нова балансираност.
Но, ако е прегръдка на преданост, някак прекалено задушаваща е тя.
Излишно е да приписваме обаче подобни намерения на нашия човек, той просто си е такъв – специално с жените. Но пък никак не е доверчив с мъжката паплач. Тъй че, Херо бе удостоена с един обичаен за него жест на подканяща близост.
Няма смисъл да си губим времето и да разсъждаваме, как трябва да бъде схванат този жест в навечерието на посещението на ББ в Белия дом. Тръмп, доколкото можем да съдим от книгата на Майкъл Улф, а и от доста други свидетелства, пет пари не дава за тия неща, а и за почти всичко друго, особено, ако то не го засяга пряко.
Според Улф, той се отегчава, дори когато му четат текстове от Конституцията.
И е патологично гнуслив, за прегръдки с него и дума не може да става.
Ако в справката, която ще му подготвят за срещата с ББ, отбележат и епизода с Херо, той изобщо няма да му обърне внимание.
Много ми харесва една история с Тръмп, тя винаги ме разсмива: веднъж обяснил на една моделка, какво е бяла утайка: „Хора като мен, само дето са бедни“.
Откъде излезе практиката на прегръдките и на целувачеството?
Разговарях веднъж с дъщерята на Фидел Кастро – Алина, и тя разказа как дори храбрият й баща се разтрепервал от прегръдките и целувките на Хрушчов. Той подскачал като морж и непрекъснато ближел брадата на Кастро, който треперел и си пазел устата.
Ами Хрушчов откъде е прихванал тази болест?
Може да се предположи, че Сталин никога не си е позволявал подобни волности - понеже неговите целувки били лагерите на ГУЛАГ.
Обаче и той се е целувал – например, с полярния летец Молоков, спасителят на моряците от кораба „Челюскин“, с американския посланик в Москва и др.
И Живков здраво се целуваше с Брежнев – обаче тъй и не прихвана от старческото му малоумие.
Тъкмо обратното – три целувки срещу 13 милиона тона суров нефт, който нашите тарикати още в морето пренасочваха и продаваха. Как накрая да не им спретнеш един 10 ноември.
В наши дни целувачеството е във вихъра си – особено в ЕС, това за сведение на превзето гнусливите нашенски европоиди.
Юнкяр завеждаше този важен отрасъл на европейското притворство.
В това отношение той беше по-отблъскващ дори от Брежнев - онзи поне беше един от двамата властелини на света, а тоя бе въплъщение на сенилното самохвалство.
Спомнете си, как сякаш „ишиасът“/алкохолът беше разял всякакво приличие у него, та изрече нещо нечувано-нахално: ако не бил той, България никога нямало да влезе в ЕС, лично я набутал там. Това вече е пример за прегръдка с отровна лъжа.
Юнкяр напомняше за някакво пощеливо провинциално старче, което се мота с разкопчан копчалък и фъфли на минаващите наоколо момиченца: „Миче, Миче, виж това…“
Целувката днес има особено място в ритуала на притворството.
Ами, нали и британката Тереза Мей подтичваше въодушевено към очакващия я ББ, за да получи целувката си – и то на „Моста на влюбените“ край НДК.
За Меркел да не говорим, все пак тя е преживяла ерата на Хонекер, който се целуваше особено сладострастно уста в уста.
Като стана дума за Тереза Мей, се сетих за една история с Маргарет Тачър. Веднъж видях Желязната лейди на една снимка от прием в българското посолство в Лондон, където съдбата я беше срещнала с тамошният готвач. Тачър гледаше слисано от снимката, сякаш парализирана от нашия човек, който я беше заклещил свойски през рамото… Дали Алек Попов е знаел тази история, когато пише очарователно-саркастичната си книга „Мисия в Лондон“. И да не е знаел, тя сякаш е създадена от неговото въображение.
Защо, все пак, се прегръщат?
Един от възможните отговори е - за да успокояват и дори въодушевяват будалите от „простолюдието“, те да си кажат, че нещата отиват на оправяне, щом тия се лигавят по такъв начин. Вятър.
С прегръдките си, целувачите залъгват обикновените хорица, че ще дойде време и тях да ги прегърне някой, най-сетне. Още по-силен вятър.
Няма кой да ви прегърне, затова е време да се самопрегърнете.
Тия дни ни споходи нова дивотия - почина тригодишно детенце, разпънато между няколко болници. Най-примитивният импулс е да обвиним лекарите – така само ще направим кефа на прегръщащите се.
Защото тъкмо лекарите са първата жертва на безкрайните недомислия в здравеопазването ни от 30 години насам. Него не можем да оправим, а сме тръгнали да преглъщаме целувките на Юнкяровци. А може би тъкмо от такива като него, от тяхната слуз/слюнка сме се повредили окончателно.
От друга страна, до никъде няма да я докараме, ако не приемем драмата с детенцето и като своя. Това означава „Гражданско общество“ - да приемаш несгодите на другите и като свои.
Но най-напред трябва да се осъзнае, че държавата няма да ви прегърне, нито да ви заобича – в това отношение тя е по-гнуслива дори от хипохондрика Тръмп.
Напротив, тя ще ви намрази още повече, отдавна е ясно, че тя се отегчава от „простолюдието“, то й досажда с претенциите си, пречи на безметежното целувачество, разваля вкуса на слюнката.
Обичам да цитирам един обикновен сърбин, който преди доста години бе казал: „Време е българите да се СЕ обичате малко повече“.
Затова обаче все не остава време - от обичането на този, сетне на онзи, още по-сетне на по-следващия.
То не е никаква обич, разбира се, а преструванковщина, на която нашите хора са царе и никой политик не е прокопсал, ако им е повярвал.
Но те си практикуват съвестно този фалш.
Обаче само им кажи да се прегърнат един друг - и ще те погледнат така, сякаш още не си втасал. Ще чакаш напразно, като Стефан Стамболов, по време на Старозагорското въстание, да дойдат бунтовниците.
Но и самопрегръщането, което външно изглежда по-лесно, също се оказва невъзможно.
Хората нямат доверие вече дори на самите себе си.
Ако не ви се вярва, покажете ми дори най-крехкия знак за обратното.
Те са наясно, че и това е невъзможно - живей и ти с 200-300 лева месечно и веднага ще се убедиш.
Някакви наивници ме упрекват в черногледство.
Не ги знам, що са птици са, обаче те очевидно дори не си представят каква непоносима мъка е скотската бедност - жестока, озъбена, унизителна.
Изобщо не проумяват, какво се случва в съзнанието на един несретник, как го смазва един и същи въпрос: „За какво съм виновен, че животът ме наказа така“ – и така, докато намрази и себе си.
Как се живее с такава омраза – бодрите оптимисти да ви обяснят.
Ще ви кажа друго: Прехода успя да клошар-изира милиони хора, хич не се опитвайте да парфюмирате този позорен факт.
То и няма измислен такъв парфюм, дори едновремешните руски „духи“ няма да свършат работата, макар че обикновените руснаци ги пиеха с удоволствие.
И как да се самопрегърнеш, когато непрекъснато ти внушават какъв негодник си.
Пред всеки празник Властта все се хвали, че 400-500 хиляди души отпрашват от тукашния рай в Гърция – макар че изобщо не би трябвало да говори за тези временни бягства.
И какво излезе накрая - крадци празнували тези кратки ваканции, понеже си пускали фалшиви болнични листа, поне за първия ден със сигурност. Хайде да не им го плащаме. Уж са си надвили масрафа, уж са нашата гордост, пък те били фалшификатори.
Кое е вярното в случая - не е ясно, обаче най-лесно е да се обижда Народа. Прави го по-често, прави го по всеки повод – и ще го научиш да се самопрезира.
И окончателно да забрави да се самопрегръща.
Между другото, у нас милиони хора станаха вентрилоквисти – говорят през празните си кореми – но пак не ги чуват.
Има и друго, извън глада - в „Непокорни“ Цветан Тодоров цитираше един автор, който казва: „Не съществува народ, който да е защитен от морална катастрофа“. Да не забравяме това предупреждение.
От камбанарията на Големите прегръдки всичко изглежда направо розово, оптимистите да вадят сметалата: за 30 години 2 милиона души се изнизаха благоразумно навън; други 2 милиона няма смисъл изобщо да ги броим, те са невидими хора, за тях да се грижи Господ.
Остават още два до три милиона: повечето от тях са родени след 89-а, забий им по едно наргиле в мозъците и готово.
Техният девиз е „Светът започва от днес. Всеки е сам за себе си“.
А тъкмо в Гърция, където единаците отиват да си оставят паричките, един велик поет беше казал: „Човек е сам върху сърцето на Земята/ и неусетно пада вечерта…“
Сам върху сърцето на Земята! – няма по-трагичен вопъл от този.
Но ние обитаваме едно вечно „утро“ – въображаемо, разбира се - българското утро все не свършва.
***
