Физиологични лимити и липсата на еволюционна скорост
Това устройство носи брутални инженерни ограничения. За да се движи, животното разчита на изключително тънки, понякога едноклетъчни мускулни влакна. Движението е толкова бавно и икономично, че при много видове се наблюдават епибионти – ресничести инфузории, гъби и балануси, които спокойно се заселват върху хитиновата обвивка на паяка, докато той се придвижва по тинята. Тук липсва всякаква динамика. Организъм, чието черво минава през бедрото му, не може да си позволи бързи съкращения, рязко бягство или агресивно преследване.
Захранването на този организъм също липсва всякаква заплетеност. Чрез модифициран хобот, оборудван със сензорни власинки и кутикуларни зъбци, морският паяк се прикрепя към неподвижни или полуподвижни дънни организми – хидроидни полипи, актинии, гъби или мекотели – и бавно изсмуква техните вътрешни сокове. Това не е хищничество в бързия смисъл на думата, а по-скоро нискоенергийно паразитиране, адаптирано към органичния дефицит на абисала.
От гледна точка на газовата обмяна, пантоподите са се отказали от дихателни органи. Липсата на хриле или трахеи спестява огромен количество метаболитна енергия. Кислородът прониква чрез обикновена дифузия през тънката кутикула, а пренасянето му през тялото се подпомага от ритмичното съкращаване на самите чревни разклонения в краката – феномен, документиран от екип изследователи от Университета в Монтана през 2017 година. Червото на морския паяк буквално изпълнява функцията на сърце, изтласквайки хемолимфата до далечните краища на крайниците.
Това изглежда като перфектен баланс, но всъщност е строг еволюционен капан. Морският паяк не може да увеличи масата си или да стане по-агресивен, защото всяко разширяване на централното тяло би изисквало изграждането на скъпи дихателни и циркулаторни системи. В същото време той не може и да намали повече размера на крайниците си, защото тогава ще загуби органа си за смилане на храната и възпроизводство. Те са заклещени в ниша на безкрайна, бавна стагнация.
Научните публикации и докладите от дълбоководните експедиции показват, че тези организми са изключително устойчиви на глад – отделни екземпляри могат да преживеят над шест месеца без никаква храна, поддържайки минимален метаболитен праг. Но тази устойчивост работи само в стабилна, непроменена среда. Всяка промяна в температурата на дънните токове или в химията на океанското дъно може незабавно да срине тази толкова фино настроена, бедна на ресурси система.
