Квантови корелации и границите на декохеренцията
Идеята изглежда елегантна на хартия, но бързо катастрофира при сблъсъка с изчисленията по термодинамика. През 2000 г. физикът Макс Тегмарк от Масачузетския технологичен институт публикува подробен анализ, според който температурите в човешкия мозък (около 310 Келвина) и мократа, йонизирана среда предизвикват декохеренция в микротубулите за фемтосекунди – време, което е от десет до дванадесет порядъка по-кратко от времето, необходимо за невронната обработка на информация (около 10 до 100 милисекунди). Изчисленията на Тегмарк показаха, че мозъкът е твърде горещ и влажен за поддържане на стабилни квантови суперпозиции. Това е сериозен физически проблем за теорията, макар че по-късни експерименти с квантова биология при фотосинтезата и птичата магниторецепция доказаха, че определени биологични системи умеят да използват молекулярна защита срещу термичния шум. Въпросът дали невроните разполагат с такъв механизъм остава без категорично доказателство.
Ако се върнем на терена на лабораторните факти, в неврологичните отделения се трупат данни, които трудно се вписват в елементарния материалистичен модел за моменталното "гасене на лампата". Изследване на екип от Мичиганския университет под ръководството на д-р Джимо Борджигин регистрира кратък, но изключително интензивен пик на високочестотни гама-вълни (между 30 и 150 херца) в мозъците на плъхове секунди след прекъсване на сърдечната дейност. Такива гама-кохерентни колебания традиционно се свързват с висши когнитивни процеси, обединяване на перцепциите и обработка на паметта. През 2022 г. случайно бе записана електроенцефалограма на 87-годишен пациент точно в момента на неговата фатална сърдечна недостатъчност – ЕЕГ-то показа абсолютно същия модел на организирана гама-активност непосредствено след клиничната смърт.
Класическата неврофизиология бърза да обясни това с последен исхемичен гърч на умиращия мозък – масов неконтролиран деполяризационен каскаден процес, причинен от липсата на АТФ (аденозинтрифосфат) и отварянето на йонните канали. Това изглежда съвсем логично, но оставя отворен въпроса защо този биологичен разпад приема формата на високоорганизирана синфазна активност, а не просто на произволен електрически шум. Дали става дума за хаотичен физиологичен гърч, или наблюдаваме системния процесинг по архивиране и "изхвърляне" на информационната матрица в околната среда?
Нека не бързаме с крайните заключения. От гледна точка на теорията на информацията на Клод Шанън, информацията е мерна единица за намаляване на неопределеността. Един сложен информационен модел – какъвто е невронната архитектура на личността, изграждана в продължение на десетилетия – притежава изключително ниска ентропия. Когато органичната структура спре да поддържа тази ниска ентропия чрез метаболизъм, физиката не изисква унищожение на самите битове, а тяхната дисперсия. Ако разгледаме квантовата телепортация – доказан лабораторен факт, описан от Чарлз Бенет и колегите му през 1993 г. – състоянието на една квантова система се пренася върху друга без физическо пренасяне на самата материя, при условие че съществува предварително заплетена двойка и се препредаде съответното количество класическа информация.
Подобни аналогии често водят до изкушението да се обяви, че съзнанието е "безсмъртен софтуер", който просто сменя хардуера. Тази романтична интерпретация обаче се сблъсква с липсата на идентифициран физически канал, по който тази информация би могла да запази своята структурна цялост извън въглеродния си субстрат. Архивното гробище на физиката е пълно с теории, които звучат красиво, но нямат вектор на пренос. Без доказана среда или заплетени корелации извън тялото, информационният модел на съзнанието след декохеренция най-pвероятно преминава в състояние на максимална ентропия – подобно на книга, чийто страници са изгорени и превърнати в пепел. На теория фундаменталните квантови закони позволяват възстановяването на текста от молекулите на дима и пепелта, но на практика тази информация е завинаги изгубена за локалния наблюдател.
Докато фундаменталната физика продължава да спори дали информацията изчезва при поглъщане от черна дупка или се кодира на нейната повърхност (както твърди холографският принцип на Леонард Съскинд и Джерард т'Хоофт), биологичната смърт остава на границата между две научни парадигми. От едната страна е класическата биология, която вижда само термичен разпад и край на ензимните вериги. От другата е информационната физика, за която материята е просто временно проявление на фундаментални информационни полета. Данните от разкопките на квантовия микросвят показва, че локалните системи са преходни, а корелациите между тях – изключително устойчиви. Дали тази информация се пренарежда в нов сложен модел, или просто се разтваря в термичния шум на Вселената, все още не може да бъде независимо потвърдено от съвременната измервателна инфраструктура.
