Атмосферното налягане в ядрото на един напълно развит тропически циклон може да падне под 900 хектопаскала, което създава градиент, способен да задвижи въздушни маси със скорост над 300 километра в час. Парадоксът се крие във факта, че точно в точката с най-ниско налягане вятърът практически изчезва. В архивите на Националния център по ураганите на САЩ (NHC) и данните от самолетите за метеорологично разузнаване WP-3D Orion на NOAA са регистрирани стотици случаи, при които летателните апарати пресичат очната стена при турбуленция от екстремна степен, за да навлязат секунди по-късно в абсолютно стабилен, слънчев или лунен колонарен атриум.
Траекторията на въздуха вътре в циклона не е права линия към центъра, а спирала. Докато масата се закручва и ускорява към вътрешността, ъгловият момент се запазва, което води до драстично нарастване на центробежните сили. В определен радиус тази сила започва да уравновесява силата на баричния градиент, която дърпа въздуха към географския център. Този динамичен бариерен пръстен дефинира границата на очната стена. Въздухът просто не може да пробие тази физическа преграда на повърхността и е принуден да се издига рязко нагоре, формирайки купесто-дъждовни облаци с височина над 15 километра, достигащи до тропопаузата.
В самия център, изолацията от притока на влажен повърхностен въздух задейства компенсиращ механизъм. За да се попълни конвективният дефицит, въздухът от високите слоеве на атмосферата започва бавно да се спуска надолу към земната или морската повърхност. При това спускане той се подлага на адиабатно компресиране – налягането му се увеличава, той се затопля, а относителната му влажност спада рязко. Точно този физически процес разсеява облачността и създава синьото небе или видимостта към звездите, наблюдавана в окото. Това е суха, топла паница от въздух, хваната в капан от въртящата се около нея цилиндрична стена.
Динамика на очната стена и запазване на ъгловия момент
Разрушителният потенциал на циклона не се разпределя равномерно. Най-високата кинетична енергия е концентрирана в тясна лента с дебелина от няколко километра, непосредствено обграждаща тихия център. Данните от спътниците от серията GOES и европейската система Copernicus показва, че радиусът на максималните ветрове съвпада точно с вътрешната граница на облачния конвективен пръстен.
Ширината на сухото ядро варира от 5 до над 100 километра, но историческите архиви показва ясна корелация между диаметъра на окото и интензивността на цялата система. Когато циклонът се преструктурира и преминава през процес на свиване на очната стена, той действа като въртящ се твърд обект, който намалява своя радиус. Намаляването на радиуса при запазване на кинетичния импулс води до рязко увеличение на скоростта на въртене. При урагана Уилма през октомври 2005 г. метеорологичните сонди регистрират диаметър на окото от едва 3,7 километра – най-малкият документиран в историята на Атлантика. Резултатът бе спад на централното налягане до рекордните 882 хектопаскала и скок на ветровете до стойности, надхвърлящи прага на стандартното анемометрично измерване.
При по-широките и стареещи системи окото често става асиметрично, изпълва се с ниска слоеста облачност или се разпада поради навлизане на сух континентален въздух или пресичане на топографски прегради. Повече за термодинамичните цикли в атмосферните аномалии разглеждат анализите на океанско-атмосферните взаимодействия.
