Геоложкият капан на Пенсилванския подпериод
Преди повече от триста милиона години днешната територия на Щата Илинойс не е имала нищо общо с познатите безкрайни царевични ниви и сгради. Районът е представлявал ниско разположена делта на самия екватор, подложена на непрекъснати колебания на морското равнище. Тогава географската карта е била коренно различна, а климатичните условия са поддържали масивна, задушаваща растителност, която по-късно формира днешните въглищни пластове.
Работата на изследователския екип, водена от геолога Гордън Беърд и доразвита от Джим Шифбауер в Университета на Мисури, всъщност не преоткрива палеонтологията, а просто поставя ред в десетилетия натрупвана систематична бъркотия. В музея Field в Чикаго се съхранява колосален масив от над 300 000 сидеритни нодули, събирани от над 350 различни локации в протежение на повече от век. Всеки, който е държал подобен конкреционен камък в ръката си, знае колко разочароващ може да бъде той – външно изглежда като обикновено продълговато кафяво калдъръмено паве, но отвътре пази вкаменелост, капсулирана за хилядолетия.
За да се разбере защо тези органогенни останки са толкова добре запазени, трябва да се излезе от романтиката и да се влезе в суровата геохимия. Меките тъкани не оцеляват благодарение на някакво природно чудо, а поради анаеробна запечатаност. В древната делта организмите – от медузи до сухоземни папрати – са били затрупани светкавично от кални утайки по време на бурни наводнения или щормове. Ограниченият достъп на кислород спира класическото гниене. В този момент желязото от подпочвените води реактивно се свързва с карбонатите, генерирани от микробиалната разпадност, формирайки сидеритен (железен карбонат) „панцир“ около мъртвото тяло, преди то да се е смачкало под тежестта на горните утаечни пластове.
Разслояването на палеосредата чрез рентгенов микроскоп
Традиционният подход в палеоекологията разчиташе на механичното разцепване на нодулите и визуалното им класифициране. Проблемът с този метод е прост: субективен е и унищожава част от матрицата. Анализите с високоразделителна рентгенова микроскопия и компютърна томография в Мисури позволяват сканиране на вътрешната геометрия без разрушаване. Резултатите не показва изведнъж някакви невиждани чудовища, а детайлизира пространствената дистрибуция на самите фосилни групи.
Новите данни категорично дефинират три ясни зони, вместо досега приеманите две:
Сладководна и бракична делтова зона: Мястото, където речните ръкави са носели растителни остатъци, земноводни и сладководни членестоноги. Тук желязото в утайките е в най-високи концентрации.
Преходна бентосна морска общност: Плитководна ивица с променлива соленост, обитавана от мекотели, червеи и специфични видове, устойчиви на тинести дъна. Това е динамичен праг, в който утаечният поток се е сблъсквал с морското вълнение.
Открита крайбрежна морска зона: По-дълбоки, относително по-спокойни води, където доминират медузи, морски анемони и известното Tullimonstrum gregarium (Тулското чудовище).
