Физиология на деактивацията и невроналните капани
Феноменът на загуба на самосъзнание по време на сън не е духовно падение или мистична забрава, а директен резултат от биохимични промени в централната нервна система. В лабораториите по неврофизиология от десетилетия е известно, че при навлизане в REM фазата (Rapid Eye Movement) се наблюдава драстично спадане на активността в дорзолатералния префронтална кортекс. Това е зоната, отговорна за работното състояние на паметта, логическата оценка, метакогницията и саморефлексията. Когато тази област намали метаболитната си консумация, субектът губи способността да сравнява текущите стимули с реалния си опит. Наблюдава се функционално прекъсване, при което лимбичната система (генерираща емоции и визуални образи) работи на пълни обороти, докато аналитичният филтър е напълно изключен.
Ето защо субектът приема и най-абсурдните сценарии в съня за абсолютна реалност. Не става въпрос за режисьорски столове или метафизични драми, а за физиологична липса на ацетилхолин и норадреналин в определени синаптични процеси, което възпрепятства достъпа до дългосрочната памет. Човек не „забравя себе си“ поради гордост или морален колапс, а защото невронната мрежа превключва в режим на затворена обработка на вътрешна информация без външен калибриращ сигнал.
Илюзията за контрол при осъзнатото сънуване
Така нареченото осъзнато сънуване (Lucid Dreaming), документирано за първи път научно от Стивън Лаберж в Станфордския университет през 80-те години на миналия век чрез измерване на специфични очни движения, представлява хибридно състояние. При него дорзолатералният префронтален кортекс частично възстановява своята активност, докато тялото остава в мускулна атонична парализа. Субектът регистрира фактът, че се намира в сън, но този процес е крайно нестабилен.
Данните показват, че опитите за изкуствено удължаване на това състояние или за извършване на комплексни волеви действия (като волеви полети или промяна на обкръжението) водят до бързо повишаване на сърдечната честота и микро-събуждания. Мозъкът просто не може да поддържа едновременно висока честота на гама-вълните в префронталните зони и да запази физиологичната структура на съня. Повечето субективни усещания за „всемогъщество“ в тези състояния са нищо повече от краткотрайни епизодични пикове на кортикална активация, последвани от бързо връщане към конвенционален REM сън или пълно събуждане.
