В алпинизма и масовата геология съществува определен сантимент към „покрива на света“, който обаче бързо се разпада под натиска на физическата лаборатория. Когато катерачите стъпят в Зоната на смъртта и забележат сивкавите ивици варовик под краката си, те всъщност стъпват върху органогенни утаечни скали. Скалният състав на върха на Джомолунгма — така наречената формация „Джомолунгма“, датирана от ордовик преди около 470 милиона години — се състои предимно от криноиден варовик, доломити и гранулирани седименти. Този материал съдържа фосилизирани остатъци от конодонти, трилобити, плеченоги (brachiopods) и морски червеи. На тази височина, където парциалното налягане на кислорода пада до една трета от морското, а температурите постоянно трошат скалната структура чрез термокластика, присъствието на морски организми е доказателство не за романтика, а за брутален натиск и масивна трансформация на земната кора.
Историята на научните опити да се обясни това присъствие преминава през дълги периоди на интелектуална мъгла. Векове наред теолозите опитват да вкарат тези варовикови пластове в рамката на глобален митологичен потоп. Тази удобна хипотеза обаче катастрофира пред суровите факти от терена още с първите сериозни стратиграфски профили. Още Леонардо да Винчи в своите бележки отбелязва, че наличието на ненарушени двучерупчести в италианските Апенини с ясно запазена клапанна структура изключва тезата за внезапен, бурен потоп, който би разрушил и натрошил черупките. В Хималаите ситуацията е сходна: фосилите са подредени в последователни седиментни слоеве, което изисква милиони години спокойно утаяване на дъното на плитка морска басейнна система, а не еднократно водно катаклизмично събитие.
Океанът, за който става дума, е Тетис. Преди повече от 200 милиона години той разделя древните суперконтиненти Лавразия и Гондвана. Неговото дъно е служило за архивно гробище на трилиони морски микроорганизми и мекотели, чиито калциево-карбонатни обвивки са се натрупвали, подложени на литофикация — процес, при който под налягането на горните слоеве меката тиня се превръща в твърд варовик.
Преди около 50 до 55 милиона години започва процесът, който преначертава картата на Южна Азия. Индостанската литосферна плоча, скъсала връзката си с Гондвана, се движи на север със скорост около 15–20 сантиметра годишно — изключително бърз темп по географските стандарти. При сблъсъка си с Евразийската плоча, Индия не просто се докосва до континенталната маса, а започва да подпъхва своята плътна океанска кора под нея. Океанът Тетис е окончателно затворен, а неговите утаечни скали, притиснати между двата гигантски блока, са смачкани, нагънати и изтласкани нагоре.
Това движение не е било безпроблемно. В пробойните в теорията на раните геолози често липсваше отговор на въпроса защо толкова мек скален материал като варовика не се е ерозирал напълно за десетки милиона години. Отговорът се крие в изостатичното равновесие и непрекъснатия тектоничен тласък. Индийската плоча продължава да се вклинява под Азия и днес със скорост от около 5 сантиметра годишно, издигайки Хималаите с приблизително 3 до 5 милиметра на година, макар че тази скорост частично се компенсира от гравитационната нестабилност и засилената ерозия.
Запазването на самите черупки в скалата е резултат от перфектен химически и физически баланс. Обикновено органичната материя след смъртта се разлага бързо от аеробни бактерии. Ако обаче тя бързо бъде покрита от анаеробна тиня, кислородният достъп спира. С течение на времето минерализираните подземни води, богати на силициев диоксид или калцит, заместват молекула по молекула оригиналния органичен матрикс. Резултатът е каменна отливка, която запазва микроструктурата на оригинала.
Анализът на геофизичната инфраструктура в региона показва, че Хималаите не са единствен обект с подобен произход. Подобна стратиграфия се наблюдава и в други части на Алпо-Хималайския геосинклинален пояс — от Пиренеите и Алпите до Загрос и Каракорум. Според изследвания на швейцарския геолог Аугусто Гансер, публикувани в неговите фундаментални трудове за геологията на Хималаите от 60-те години на миналия век, варовиковите формати в горните зони са физическо доказателство за изометричното съкращаване на земната кора в този сектор с повече от 1000 километра.
Днес, когато картографирането се извършва със спътникова геодезия и LIDAR сканиране, въпросът за произхода на скалите на Еверест е окончателно затворен от научна гледна точка. Но скептицизмът остава задължителен при анализа на бъдещите движения. Природата на континенталните плочи е такава, че днешният връх след няколко милиона години може да бъде напълно срутен от ерозията или деформиран от нови изостатични пренастройки. Варовикът на Джомолунгма е просто временен свидетел на планетарната логистика — материал, изваден от дълбините, изложен на слънцето за броени геоложки секунди и осъден отново да се превърне в прах.
