Друг критичен проблем се крие в системното отнемане на правото на избор. Когато всеки аспект от ежедневието на едно дете — от облеклото и храната до извънкласните занимания и приятелския кръг — бива микроменаджиран от възрастните, детето бързо разбира, че крайната отговорност така или иначе не е негова. Ако нещата се объркат, виновен е този, който е взел решението. Справка с изследванията върху психотерапевтичната практика с младежи показват, че без пряк опит с неудобството на грешния избор, зрялост не се формира.
Ако един тийнейджър отложи подготовката за изпит заради компютърна игра, естественото физическо consequence — лошата оценка и последващото изпитване — е далеч по-ефективен учител от тричасовото четене на конско у дома. Но масовата родителска реакция е да се намеси още преди сблъсъка: да напише домашното вместо детето, да се обади на учителя с измислено извинение или да спаси подрастващия от естествения социален сблъсък. Това изглежда като грижа, но в дългосрочен план представлява осакатяване на автономността.
Преходът от контрол към въпроси също изисква сериозен интелектуален ресурс от страна на родителя. Вместо готов присъда, отговорният подход изисква събеседване: „Какво според теб се обърка тук?“, „Какви са опциите ти да поправиш това?“. Това прехвърля тежестта на анализа върху самия тийнейджър, принуждавайки префронталния му кортекс да работи.
В крайна сметка, очертаването на персонална територия на отговорност — лични финанси, домакински задължения, график — е единственият начин за излизане от този омагьосан кръг. Грешките по този път са неизбежни, а резултатите в началото няма да са перфектни. Но да спираш растежа от страх от провал е най-краткият път към отглеждането на възрастни, които цял живот търсят на кого да прехвърлят вината.
