Хидрологичният дефицит и цената на устойчивостта
Това изглежда като идеален сценарий за климатичните инженери, но тук се сблъскваме с физически проблем, който никой сериозен изследовател не може да пренебрегне. В климатичните условия на Синдзян дърветата не растат от въздуха. Тяхната биомаса е директна функция от консумацията на вода. За да поддържа такъв огромен брой растителни единици в периферията на Такламакан, държавната машина разчита на подземни водоносни хоризонти и изкуствено отклоняване на сезонни речни оттичания от топенето на ледниците в Тяншан и Кунлун.
Водният баланс на Таримския басейн обаче е затворена система. Изпомпването на дълбочинни подземни води за захранване на капковите системи в пясъка води до понижаване на водното огледало в целия регион. Точно тук се появява фундаменталното противоречие в този тип проекти. От една страна, имаме регистриран спад на CO₂ и стабилизиране на дюните. От друга страна, поддържането на изкуствено залесени ивици в сухи региони крие риск от т.нар. „биологично пресъхване“ на почвените слоеве. Ако подземните водоизточници се изчерпят с по-бързи темпове, отколкото се презареждат от планинския отток, милиардите засадени дървета просто ще изсъхнат, превръщайки се от въглероден поглътител в гигантски източник на емисии при евентуалното си гниене или изгаряне.
Китайските власти заявяват намерение да използват пролетните пълноводия за заливане на естествените тополови гори по северния край, опитвайки се да съчетаят инженерната инфраструктура с естествените речни заливни терси. Но въпросът за тонажа и ресурсите остава. Всички налични измервания сочат, че изкуствените насаждения в сухи среди растат по-бързо в условия на повишена концентрация на CO₂ в атмосферата – феномен, известен като въглеродно торене. Това обяснява защо младите пояси около Такламакан показват толкова висок коефициент на усвояване. Но този процес е ограничен от най-слабото си звено: наличността на азот и преди всичко на свободна вода.
Независимо от оптимистичните заключения в научните публикации, физическите закони на пустинната геоморфология са безкомпромисни. Падината Такламакан продължава да бъде 337 хиляди квадратни километра пясъчно море, блокирано от континентален климат. Периферният зелен пояс безспорно защитава пътищата, предотвратява засипването на селищата и оказва локален ефект върху атмосферния състав. Но превръщането на подобна структура в трайно решение за климатичните проблеми изисква непрекъсната, скъпоструваща човешка намеса, постоянно захранвана с горива, пластмасови тръбопроводи, помпени станции и строг контрол върху водните ресурси. Премахнете инфраструктурата дори за броени сезони и пустинята просто ще си върне обратно това, което ѝ е било отнето.
