Безвибриращото поле срещу кинетичната кал на материята
За да се разбере защо звукът изостава толкова драстично, трябва да се изчисти интелектуалната мъгла около понятието „вълна“. Светлината не е механично трептене. Тя е самосъществуващо векторно колебание на електрическото и магнитното поле, самовъзпроизвеждащо се според класическите уравнения на Джеймс Клерк Максуел от 1865 година. Фотонът нямат маса в покой и затова не губи време в преодоляване на инерция. Нему не му трябва въздух, нито решетка от кристали. Във вакуум той се движи с фундаменталната константа от близо 300 000 километра в секунда. Всеки опит светлината да бъде разглеждана като нещо, което „избутва“ средата, за да премине, показва дълбоко непонимание на релативистката физика.
Звукът е точно обратното. Той е безнадеждно затворен в затвора на материалния субстрат. За да има звук, трябва да има атоми, които да бъдат физически преместени от равновесното им положение. Това прави акустичната вълна чисто механично явление, управлявано от Нютоновата динамика. Когато светкавица нагрее въздушния канал до над 25 000 келвина за части от секундата, въздухът се разширява експлозивно и генерира ударна вълна. Но за да се придвижи тази вълна до вашите ушни миди, първата група молекули трябва да се сблъска с втората, втората с третата и така по цялата верига.
Въздухът при стандартни условия (101.3 kPa налягане и 20 градуса по Целзий) е сравнително разредена смес от газове. Средният свободен пробег на една молекула азот е около 68 нанометъра. Това означава, че преди да предаде своя импулс на съседна частица, молекулата трябва да измине това разстояние с топлинна скорост. Тези микроскопични закъснения, сумирани над милиарди сблъсъци в сантиметър, формират това, което измерваме като едва 343 метра в секунда.
