Класическият модел на повторното излъчване: Логистика на закъснението
Ако слезем от квантовото ниво към макроскопичната електродинамика на Максуел, картината не губи от своята математическа строгост, но става по-лесно визуализируема от гледна точка на полевите взаимодействия. Падащата електромагнитна вълна принуждава свързаните електроди в атомите на диелектрика да осцилират. Тези осцилиращи заряди се превръщат в микроскопични източници на вторични електромагнитни вълни със същата честота, но изместени по фаза.
Суперпозицията от първичната вълна и трилионите вторични вълни формира резултантно поле. Тъй като вторичните вълни изостават по фаза спрямо възбуждащото ги поле, фазовата фронтова линия на сумарната вълна се придвижва през материала с по-бавна темповост.
Изчисленото закъснение не е резултат от кинетично спиране, а от систематично фазово изоставане при фазовото припокриване на излъчените от електрони полета.
Това прави ясно откъде идва илюзията за „ускорение“ при излизане от средата. Когато интерференчната вълна достигне последната атомна равнина на стъклото и премине обратно във вакуум, вторичните източници на фазово закъснение просто изчезват. Полето престава да поляризира материя, защото такава няма. Няма допълнителен внос на енергия, няма нарушаване на законите за запазване и няма нужда от външен източник, който да „тласне“ фотоните. Те никога не са губили фундаменталната си скорост; просто средата, която е създавала фазовата пречка, вече я няма.
[ Източник (Вакуум) ] ---> c
│
▼ (Навлизане в стъкло)
[ Образуване на Поларитон ] ---> v = c / n (Интерференция & фазово изоставане)
│
▼ (Изход във вакуум)
[ Реконституиран Фотон ] ---> c (Без външен енергиен внос)
В лабораторни условия с контролирани фемтосекундни импулси това се потвърждава безкомпромисно. Фотонният поток не променя честотата си при преминаване през пасивна прозрачна среда (с изключение на нелинейните оптични ефекти при екстремни интензитети), което по формулата $E = h\nu$ означава, че енергията на единичния квант остава строго постоянна от момента на излъчване до момента на абсорбция.
Архивите на оптичните експерименти от средата на XX век до съвременните опити с пренасяне на единични фотони показват едно и също: опитите за търсене на "енергиен източник" зад ускорението при изход от диелектрик са резултат от грешно дефинирана термодинамична система. Всякакви теории, разчитащи на това явление за обосновка на "извличане на енергия от вакуума", са нищо повече от пробойни в разбирането на класическата електродинамика.
