Архивното гробище на началните условия
Тук обаче достигаме до истинското противоречие, което повечето теоретици избягват да дискутират на висок глас. Ако законите са обратими, защо изобщо се намираме в система, която има възможност да преминава от по-подредени към по-хаотични състояния? За да може ентропията да нараства днес, тя е трябвало да бъде значително по-ниска вчера, още по-ниска преди хиляда години и екстремно ниска в момента на Големия взрив. Това е така нареченият проблем за началната ниска ентропия.
Физическите измервания и наблюдаваната радиация от ранната Вселена показват, че в самото си начало материята е била в състояние на почти перфектна гравитационна и термодинамична подредба. Защо началното състояние е било толкова специално и статистически невероятно, остава абсолютно неограничен открит въпрос. Ако Вселената бе възникнала в случайно, типично състояние, тя щеше да бъде в максимална ентропия от първата секунда – един хомогенен, мъртъв суп от частици, в който нищо не се случва и никакви чаши не могат нито да се произвеждат, нито да се чупят. Стрелата на времето, която виждаме в охлаждането на кафето и стареенето на организмите, е просто дългата, бавна реакция на Вселената, която все още се измъква от онова изключително неестествено, подредено начално състояние.
Аномалиите на квантово ниво и суровата реалност
Квантовата механика донякъде усложнява тази картина, но без да решава фундаменталния парадокс. От една страна, уравнението на Шрьодингер, което описва еволюцията на квантовите системи, е напълно обратимо във времето. От друга страна, в реални лабораторни условия, при процеса на измерване и така нареченото сриване на вълновата функция, се появява явна необратимост. Освен това при експерименти със слабото ядрено взаимодействие – например при разпада на някои K-мезони – е доказано пряко нарушение на T-симетрията (инвариантността спрямо обръщане на времето).
Тези микроскопични нарушения на симетрията обаче са твърде слаби и специфични, за да обяснят защо чайникът на печката изстива. Те са просто малки пробойни в теорията за абсолютната симетрия на микросвета, но не и причината за термодинамичната стрела на времето.
В крайна сметка технологичните лимити на нашата цивилизация и суровите физически закони ни показват едно: връщането назад не е въпрос на изграждане на по-бърз двигател или по-мощен компютър. За да върнете времето назад за една изолирана система, трябва да контролирате и обърнете вектора на движение на всеки един атом, всяко фотонно излъчване и всяка микроскопична вибрация в тази система. Колкото по-голяма е системата, толкова по-бързо необходимите ресурси и изчислителна мощ надхвърлят масата и енергията на самата наблюдавана Вселена. Времето се движи само напред не защото физиката му забранява да се върне, а защото Вселената е твърде голяма, твърде сложна и прекалено разбъркана, за да може някой да подреди частиците ѝ обратно.