В „Културата на нарцисизма“ Лаш описва свят, в който личността непрекъснато се представя, рекламира и защитава, но все по-трудно се посвещава на нещо, което няма непосредствена полза за нея. Това не е обикновена суета. Това е общество, загубило способността да обещава и да носи обещанието си през времето. (W. W. Norton & Company)
Няколко десетилетия по-късно американският нарцисизъм вече не е само културно състояние.
Той се превърна във външна политика.
Името му е MAGA.
„Make America Great Again“ не е просто лозунг от червена шапка. То е политическа философия на наранената велика сила. На държава, която продължава да притежава огромна военна, икономическа и технологична мощ, но все по-често говори като измамен клиент, надписан в ресторантската сметка.
Ние ви защитаваме.
Вие не плащате достатъчно.
Ние ви даваме пазари.
Вие ни крадете работните места.
Ние пазим световния ред.
Световният ред ни използва.
Това е гласът не на оттегляща се империя, а на империя, която е започнала да изпраща фактури.
Егоизмът като добродетел
Разбира се, Америка никога не е била благотворително дружество.
След Втората световна война тя не изграждаше международния ред единствено от любов към демокрацията. НАТО, доларът, Световната банка, Международният валутен фонд, военните бази и търговските договори служеха и на американските интереси.
Разликата е друга.
Старият американски елит разбираше, че интересът на една велика сила не се измерва само с печалбата от следващото тримесечие. Той се измерва и с доверието, което тя създава, с институциите, които поддържа, с предвидимостта на нейната дума и с готовността на други държави доброволно да се наредят до нея.
Америка печелеше не само защото имаше самолетоносачи.
Печелеше, защото половината свят предпочиташе американския чадър пред съветския ботуш.
Този ред никога не беше съвършен. Зад красивите думи имаше преврати, двойни стандарти, войни, икономически натиск и геополитическо лицемерие. Но имаше и нещо реално: съюзите не се свеждаха единствено до моментната сметка. Вашингтон знаеше, че понякога трябва да плати повече днес, за да не остане сам утре.
MAGA променя точно това.
Тя не премахва американския интерес. Тя го скъсява.
От стратегия го превръща в сделка.
От лидерство в услуга.
От съюз в абонамент.
Американският президент вече не пита само дали даден съюз увеличава дългосрочната сила на Съединените щати. Пита кой колко е внесъл, кой какво е купил, кой е бил достатъчно благодарен и кой трябва да бъде наказан.
Това е логика, разбираема за строителен предприемач. Но международният ред не е казино, хотел или голф клуб. Държавите не са наематели, които могат да бъдат изхвърлени при първата неплатена сметка.
Когато величието трябва постоянно да бъде доказвано
Точно тук Лаш среща Умберто Еко.
В есето си „Вечният фашизъм“ Еко не предлага проста формула, чрез която всяко неудобно движение да бъде обявено за фашистко. Той описва повтарящи се политически инстинкти: култ към изгубеното минало, страх от различието, подозрение към интелектуалците, обсебване от заговори, усещане за унижение и нужда от лидер, който твърди, че говори от името на единния и „истински“ народ. (The New York Review of Books)
MAGA не е механично повторение на историческия фашизъм. Америка от XXI век не е Италия на Мусолини. Но движението използва част от същата психологическа архитектура.
Някога сме били велики.
После някой ни е ограбил.
Елитите са ни предали.
Чужденците са се възползвали от нас.
Институциите лъжат.
Само лидерът казва истината.
Самата формула „да направим Америка отново велика“ предполага, че величието е било отнето. Не изгубено поради сложни икономически, социални и технологични промени, а откраднато от разпознаваеми виновници.
Глобалисти. Мигранти. Либерални елити. Медии. Университети. Европейски съюзници. Китай. Понякога всички едновременно.
Това е политика, която превръща тревожността в идентичност.
И тук се проявява нарцисизмът на великата сила. Нарцисистът не просто вярва, че е велик. Той изисква величието му непрекъснато да бъде потвърждавано. Всяко несъгласие е обида. Всяка самостоятелност на партньора е нелоялност. Всяка взаимна зависимост изглежда като измама.
Америка вече не пита: „Как да водим съюзниците?“
Тя пита: „Защо не ни благодарят достатъчно?“
НАТО 3.0, или Алиансът като бизнес модел
На срещата на НАТО в Анкара през юли 2026 г. съюзниците отново потвърдиха член 5 и принципа, че нападението срещу един е нападение срещу всички. Те определиха Русия като дългосрочна заплаха, отчетоха увеличение на основните отбранителни инвестиции на европейските държави и Канада с над 139 милиарда долара през 2025 г. и обявиха нови поръчки за повече от 50 милиарда долара. (NATO)
На хартия това е демонстрация на единство.
Но езикът около нея разкрива по-дълбоката промяна.
Белият дом представи новия модел като „НАТО 3.0“. Според американската администрация по-голямото европейско участие трябва да освободи американски ресурси за защита на самите Съединени щати и за други стратегически интереси извън Европа. В същия документ Вашингтон подчертава, че европейските отбранителни разходи през 2025 г. са поддържали близо 200 000 работни места в Америка. (The White House)
Това число не е случайно.
То показва как НАТО вече се продава на американската публика.
Не само като съюз, който защитава Америка.
А като съюз, който купува американско оръжие, поддържа американски заводи и освобождава американската армия за други задачи.
Европейският страх се превръща в индустриална политика на Вашингтон.
Руската заплаха влиза от изток, а поръчките заминават на запад.
Няма нищо скандално в това Съединените щати да продават оръжие на съюзниците си. Скандалното започва, когато политическата гаранция за сигурност започне да изглежда зависима от обема на покупките.
Тогава член 5 престава да прилича на клетва и започва да прилича на гаранционна карта.
Валидна при редовно обслужване.
Не покрива щети при неправилна политическа употреба.
Условията могат да бъдат променени от следващата администрация.
НАТО може да стане по-въоръжено и по-слабо
Това е големият парадокс на днешния Алианс.
НАТО може да разполага с повече пари, повече боеприпаси, повече самолети и повече заводи, но едновременно с това да загуби най-важния си капитал: увереността, че обещанието ще бъде изпълнено.
Възпирането не е сбор от танкове.
То е психологическа конструкция.
Противникът трябва да вярва, че ако нападне Естония, Полша или Румъния, срещу него действително ще се изправи целият съюз. Не след социологическо проучване. Не след проверка на бюджетните вноски. Не след изчисление дали защитата на Талин ще донесе достатъчно американски работни места.
В деня, в който Москва реши, че член 5 е въпрос на президентско настроение, НАТО вече ще е отслабнало, независимо колко процента от брутния продукт харчи.
Може да има хиляди ракети и само едно съмнение.
Понякога съмнението е достатъчно.
Проучване на Pew Research Center от март 2026 г. показва колко дълбоко е проникнала тази промяна в самата Америка. Шестдесет процента от републиканците и близките до тях независими избиратели смятат, че Съединените щати получават малка или никаква полза от членството си в НАТО. Само 38 процента виждат значима полза. Сред всички американци мнозинството все още подкрепя съюза, но партийното разделение вече е огромно. (Pew Research Center)
Това означава, че проблемът не е само Доналд Тръмп.
Дори утре той да изчезне от политическата сцена, въпросът ще остане.
Защо американският работник трябва да плаща за Европа?
Защо синът му трябва да защитава Латвия?
Какво получава Америка?
MAGA даде на тези въпроси прост и гневен отговор: почти нищо.
Това не е вярно. Чрез НАТО Съединените щати получават военни бази, достъп до инфраструктура, разузнавателни способности, политическо влияние, съвместими армии, пазари за своята отбранителна индустрия и съюзници, които увеличават американската мощ.
Но геополитическата полза е сложна.
А гневът обича простите сметки.
Светът започва да не вярва на Америка
Доверието не изчезва с гръм. То се оттича.
В глобалното изследване на Pew от 2026 г. само 32 процента средно в 36 държави смятат, че Съединените щати вземат предвид интересите на други страни при решенията си. В Германия този дял е паднал от 60 процента през 2023 г. на 23 процента. Във Франция е 10 процента, а в Швеция едва 8 процента. В Канада делът на хората, които смятат САЩ за надежден партньор, е спаднал от 83 процента през 2022 г. до 35 процента през 2026 г. (Pew Research Center)
Това не означава, че европейците са станали антиамериканци или че искат руска и китайска хегемония.
Означава, че започват да се подготвят за свят, в който американската дума има срок на годност до следващите избори.
За една велика сила това е стратегическа загуба, която не се вижда веднага в бюджета.
Америка може да спечели още една военна поръчка и да изгуби още един съюзник вътрешно.
Може да принуди Европа да плати повече и едновременно да я научи да се съмнява повече.
Може да спечели сделката и да загуби системата.
Европа най-сетне се събужда, но късно
Европейското възмущение от Тръмп често звучи лицемерно.
Десетилетия наред европейските правителства живееха удобно под американския чадър. Харчеха за социално спокойствие, субсидии и вътрешна популярност, докато приемаха, че при истинска война американските самолети, сателити, разузнаване и ядрени сили ще решат проблема.
Европа превърна мира в природно състояние.
Само че мирът не е климат. Той е политическо и военно постижение, което трябва да бъде поддържано.
В Хага през 2025 г. страните от НАТО поеха ангажимент до 2035 г. да насочват 5 процента от брутния си вътрешен продукт към отбрана и свързани със сигурността разходи. От тях поне 3,5 процента трябва да бъдат за същински военни способности, а до 1,5 процента за инфраструктура, устойчивост, киберсигурност и други свързани дейности. (NATO)
Европейският съюз също започна програмата Readiness 2030, която трябва да позволи до 800 милиарда евро допълнителни отбранителни инвестиции до края на десетилетието. Разходите на държавите членки вече са нараснали от 343 милиарда евро през 2024 г. до приблизително 381 милиарда през 2025 г. (Consilium)
Това е необходимо.
Но парите не са армия.
Бюджетът не е боеспособност.
Поръчката не е доставена система.
А европейската стратегическа автономия не се ражда от още една среща на върха с преводачи, знамена и обща снимка.
Европа има нужда от общо производство, стандартизирани боеприпаси, противовъздушна отбрана, транспортни коридори, спътниково разузнаване, киберзащита и ясна командна структура.
И най-вече от политическа воля.
Защото континент, който иска винаги някой друг да умира за неговите ценности, няма ценности. Има удобства.
Три възможни НАТО
Бъдещето на Алианса може да тръгне в три посоки.
Първата е НАТО да остане американски протекторат, но вече срещу по-висока цена. Европа ще плаща повече, ще купува предимно американско оръжие и ще получава американска защита, докато Вашингтон продължава да определя стратегическите граници.
Това е най-лесният модел. И най-унизяващият.
Втората възможност е силен европейски стълб вътре в НАТО. Европа поема основната конвенционална защита на своя континент, развива индустрия и способности, но запазва американското ядрено възпиране, разузнаване и трансатлантическа връзка.
Това е най-разумният модел.
Не НАТО без Америка.
НАТО, което не зависи от характера на един американски президент.
Третата възможност е постепенно разпадане. Не непременно чрез формално напускане. НАТО може да продължи да съществува като сграда, секретариат, срещи и декларации, но вътрешно да се превърне в група от държави, които не са сигурни дали другите ще се притекат на помощ.
Тогава Алиансът няма да бъде разрушен от руски танкове.
Ще бъде изпразнен от недоверие.
А България?
За България този разговор не е академичен.
Ние сме на източния и югоизточния фланг на съюза. Черно море не е географска метафора. То е пространство, в което се срещат Русия, Украйна, Турция, Кавказът, енергийните маршрути и интересите на НАТО.
Българската политика обаче продължава да се люшка между две еднакво безплодни пози.
От едната страна е провинциалният атлантизъм, който приема всяка американска позиция като природен закон и смята лоялността за заместител на националния интерес.
От другата е евтиното русофилство, което нарича зависимостта „историческа близост“ и представя Кремъл като духовна алтернатива, въпреки че Русия третира малките държави не като братя, а като пространства за влияние.
България няма нужда нито от коленичене пред Вашингтон, нито от сантиментално пълзене към Москва.
Има нужда от държава.
От армия, която може да изпълнява задачи, а не само да усвоява бюджети.
От индустрия, която произвежда, а не само посредничи.
От политически елит, който разбира, че съюзът не отменя националния интерес. Той трябва да го защитава.
Да бъдеш надежден съюзник не означава да бъдеш безгласен.
Но да искаш защита, без да участваш в нея, не е суверенитет.
То е тарикатлък на малка държава, която вярва, че историята винаги ще бъде платена от някой друг.
Краят на атлантическата невинност
MAGA каза нещо, което Европа дълго не искаше да чуе.
Америка няма вечно да носи света на гърба си.
Но зад тази справедлива констатация стои много по-опасна идея: че всяка връзка е оправдана само ако носи незабавна изгода. Че съюзникът е клиент. Че доверието е наивност. Че великата сила не дължи нищо на реда, от който самата тя е спечелила най-много.
Тук американският индивидуализъм преминава в национален егоизъм.
Алексис дьо Токвил предупреждава, че индивидуализмът може да затвори човека в тесния кръг на семейството и приятелите му, докато той оставя голямото общество да се оправя само. (Marxists Internet Archive)
MAGA пренася тази логика върху цяла държава.
Америка се прибира в собствения си кръг.
Пази границата си.
Брои парите си.
Измерва благодарността на съюзниците.
И оставя света да се оправя сам, освен когато може да му продаде оръжие, газ или защита.
Само че великата сила не престава да бъде империя, когато заговори против глобализма.
Тя просто става империя без чувство за отговорност.
НАТО ще оцелее не ако Европа продължава да се държи като американски непълнолетен, нито ако Америка се отнася към съюзниците като към закъснели длъжници.
Ще оцелее, ако и двете страни разберат нещо старо и просто.
Съюзът не е любов.
Не е благотворителност.
Но не е и касова бележка.
Той е обещание, дадено в мирно време, че в деня на опасността няма първо да питаме колко струва другият.
Защото когато започнем да изчисляваме цената на приятелството в момента на нападението, вече нямаме съюзници.
Имаме клиенти.
А клиентът винаги може да си намери друг доставчик.
