По публикация на Едуардо Васко. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Статистическият срив на "Американската мечта"
Социологическите масиви не излъгват – те просто регистрират натрупването на критична маса, която политическият елит във Вашингтон години наред предпочиташе да замита под килима. Публикуваните данни от проучване на ултралибералния Институт „Катон“ (Cato Institute) разкриват тенденция, която доскоро изглеждаше абсурдна за самопровъзгласилата се за citadel на световния капитализъм държава: над 37% от американските граждани гледат с по-голямо одобрение на социализма, отколкото на капиталистическата система. Poslednata се подкрепя от едва 52% от анкетираните.
Графиката става още по-неприятна за корпоративния елит, когато се вникне в демографския разрез. При така нареченото поколение Z (хората под 30-годишна възраст) подкрепата за алтернативни икономически модели преминава психометричната граница. Според цитираните данни, около 38% от младите американци изразяват положително отношение към комунистическите идеи като крайна форма на социална справедливост, докато едва 45% все още задържат лоялност към пазарния фундаментализъм. В чисто съпоставителен план между социализъм и капитализъм, първият печели сред младежта с 53% срещу 45%.
Разбира се, тук веднага възниква методологическият въпрос: какво точно разбира средностатистическият тексаски или калифорнийски студент под думата „социализъм“?
Едва ли става дума за четене на Марксовия „Капитал“ в оригинал или за дълбоко разбиране на диктатурата на пролетариата. По-вероятно е това да е повърхностна реакция срещу студентските кредити, липсата на достъпно здравеопазване и невъзможността да се купи първо жилище преди 40-годишна възраст. Но самият факт, че самото название вече не плаши електората, е тежък симптом за управляващата класа.
Идеологическата дезориентация и липсата на институционален вентил
Двупартийната система в САЩ – тази смазана машина за преливане на корпоративни дарения от единия джоб в другия – изпитва сериозни системни дефекти. В опитите си да яхнат младежкия радикализъм, крилата в Демократическата партия, представени от фигури като Бърни Сандърс или Александрия Окасио-Кортес, на практика превърнаха протестния потенциал в комерсиална марка. Твърди се, че техните структури действат предимно през неправителствени организации, финансирани от едрите дарители на същата тази буржоазна система, срещу която уж се борят.
Резултатът от подобни палиативни мерки е пълната дискредитация на псевдолявото. Политическата драма около движението Black Lives Matter след събитията с Джордж Флойд през 2020 г. показа как автентичният уличен гняв може да бъде кооптиран, разводнен с „уоук“ (woke) идентичностна реторика и накрая капитализиран за изборната победа на Байдън и Харис. Но този механизъм за овладяване на напрежението вече се износва. Когато същата тази Камала Харис се опита отново да се продаде като символ на социалната промяна, тя бе категорично отхвърлена от работническата класа в „ръждивия пояс“ – срив, който проправи пътя за завръщането на Тръмп в Белия дом.
Реформаторските илюзии избледняват. А когато няма легален политически вентил, напрежението в котела се покачва.
Понастоящем американското улично движение остава фрагментирано, без единна организация или избистрена теоретична програма. Тъкмо тази спонтанност обаче го прави непредвидимо. Сблъсъците между пропагандния апарат на властта и реалността на улицата раждат радикализация, която вече не се влияе от опорните точки на партийните централи.
