Чолпон-Ата е подготовката. Големият разговор предстои в Бишкек
На 24 юли в киргизстанския курортен град Чолпон-Ата трябва да се съберат ръководителите на външнополитическите ведомства на държавите от Шанхайската организация за сътрудничество. Формално това е редовно заседание на Съвета на министрите на външните работи. В действителност срещата е един от последните важни етапи преди форума на държавните ръководители в Бишкек на 31 август и 1 септември.
Според предварително обявената програма министрите ще обсъждат международната и регионалната обстановка, сигурността, икономическото взаимодействие, транспортните връзки и подготовката на документите за предстоящата среща на върха. Част от работата вече е извършена на експертно и дипломатическо равнище. В Чолпон-Ата преди министерската среща работи и Съветът на националните координатори на държавите членки, където традиционно се съгласуват позиции и проекти на документи.
Какво точно ще бъде договорено, ще стане ясно след заседанието. Това уточнение е необходимо, защото при подобни международни форуми прогнозите твърде лесно започват да се представят като вече взети решения.
По-интересен засега е самият момент, в който се провежда срещата.
През 2026 г. ШОС навършва 25 години. Киргизстанското председателство поставя годишнината в центъра на своята програма, но зад юбилейния календар стои доста по-сериозен проблем. Организацията, създадена през 2001 г. от Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, днес вече включва десет държави. Индия и Пакистан се присъединиха през 2017 г., Иран през 2023 г., а Беларус през 2024 г.
За четвърт век се е променил не само броят на членовете. Променил се е светът, в който организацията трябва да действа.
Когато ШОС възниква, Съединените щати се намират в апогея на еднополюсния период след края на Студената война. Китай все още не е достигнал сегашната си икономическа и технологична мощ. Русия излиза трудно от кризата на 90-те години. Първоначалният дневен ред е значително по-тесен — гранична сигурност, доверие между съседните държави, тероризъм, сепаратизъм и стабилност в Централна Азия.
Днес около една маса в ШОС седят Китай, Русия, Индия, Иран, Пакистан, Беларус и четири централноазиатски републики.
Самият състав вече поставя организацията в друга категория. Но би било прибързано от това да заключим, че пред нас стои готов единен геополитически блок.
Не стои.
Големият мащаб създава и големи противоречия
ШОС понякога е определяна като своеобразно „източно НАТО“. Сравнението е удобно, но неточно. Организацията няма общо военно командване, няма механизъм за колективна отбрана, подобен на член 5 от Северноатлантическия договор, и не задължава членовете си да следват една външнополитическа линия.
Тя не прилича и на Европейския съюз. Няма наднационална изпълнителна власт, общо законодателство, общ пазар или институция, способна да налага решения на националните правителства. Точно тук се намира едновременно силата и слабостта ѝ. Китай, Русия и Индия са достатъчен пример.
Москва и Пекин през последните години значително задълбочиха стратегическото си взаимодействие. Причините са очевидни — конфронтацията между Русия и Запада, американско-китайското съперничество, санкциите, технологическите ограничения и постепенното пренареждане на световните търговски връзки.
Но Русия и Китай не водят една и съща външна политика. Китайската икономика е много по-дълбоко свързана със световните пазари, а Пекин избягва да превръща съперничеството си със САЩ в механично копие на руско-западната конфронтация.
Индия прави картината още по-сложна. Ню Делхи поддържа традиционно близки отношения с Москва, участва в ШОС и БРИКС, купува руски енергийни ресурси и оръжие, но едновременно развива стратегически отношения със Съединените щати и участва в QUAD заедно с Вашингтон, Япония и Австралия. Отношенията между Индия и Китай продължават да имат понякога особени отношения във връзка с гранични спорове и регионалното съперничество.
Индия и Пакистан пък не престанаха да имат тежки противоречия само защото двете държави станаха членове на една организация.
ШОС трябва да работи именно с тази реалност.
Решенията се вземат чрез консенсус. Това защитава суверенитета на отделните държави и прави членството приемливо за страни, които никога не биха се съгласили външен център да определя националната им политика. Същият принцип обаче забавя решенията и прави трудно постигането на обща позиция по най-спорните международни въпроси.
Колкото повече се разширява организацията, толкова по-видимо става това противоречие.
Централна Азия вече не приема ролята на периферия
Фактът, че сегашното председателство е на Киргизстан, има значение отвъд протокола.
Десетилетия наред Централна Азия беше описвана отвън почти изцяло през интересите на големите сили — първо като бивша съветска периферия, после като пространство на руско-китайска конкуренция, а след 2001 г. и през американското военно присъствие около войната в Афганистан.
Тази картина вече е остаряла.
Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан развиват многовекторни отношения. Русия остава ключов партньор в редица области. Китай увеличава икономическото и инфраструктурното си присъствие. Турция разширява политическите и културните връзки. Европейският съюз търси суровини, транспортни маршрути и ново присъствие. Държавите от Персийския залив увеличават инвестициите си.
Самите централноазиатски държави нямат особен интерес да заменят една зависимост с друга.
За Киргизстан ШОС е възможност да участва в институционална рамка, в която заедно присъстват Китай, Русия, Индия и Иран, без да се отказва от собствената си външнополитическа маневреност. Разликите в реалната сила, разбира се, не изчезват. Никой разумен човек няма да постави икономическата тежест на Бишкек и Пекин на една везна.
Но Киргизстан има много конкретни интереси — инвестиции, енергетика, транспорт и достъп до пазари.
Железопътната линия Китай–Киргизстан–Узбекистан е добър пример. Проектът се обсъжда от десетилетия и дълго време изглеждаше като поредната евразийска идея, която съществува по-успешно на картата, отколкото на терена. През последните години той навлезе в значително по-конкретна фаза.
Не бива да му се приписва способността сам да промени световната търговия. Но подобни инфраструктурни проекти показват какво всъщност очакват по-малките държави от големите международни формати.
Не още една декларация. Път, железница, електропреносна мрежа, инвестиция, достъп до пазар. Там започва истинската проверка.
Политическата география изпреварва икономическата интеграция
ШОС обединява държави с огромно население, територия, природни ресурси и икономически потенциал. Събирането на тези показатели произвежда впечатляваща статистика, но статистиката понякога подвежда.
Десет икономики не са една икономика.
ШОС няма общ пазар, митнически съюз или обща валута. Няма финансова архитектура, сравнима с тази на Европейския съюз. Идеите за собствени финансови механизми и банка за развитие се обсъждат отдавна, но практическото развитие върви по-бавно от политическите заявления.
В същото време върху територията на държавите членки постепенно се изгражда мрежа от транспортни и енергийни връзки, които променят икономическата география на Евразия.
Международният транспортен коридор Север–Юг свързва Русия и Каспийския регион през Иран с направления към Индийския океан. Китай развива инфраструктурата около инициативата „Един пояс, един път“. Централна Азия търси повече маршрути на изток, запад и юг. Русия пренасочва част от търговските си потоци след санкционното ограничаване на отношенията с европейските пазари.
Тези проекти не са проекти на ШОС и би било неправилно да бъдат представяни като такива. Но се случват върху една и съща географска карта.
Присъединяването на Иран направи тази карта още по-интересна. ШОС достигна непосредствено до Персийския залив и включи държава, която има ключово положение между Централна Азия, Кавказ, Близкия изток и морските маршрути към Индийския океан.
Заедно с възможностите Иран внесе и собствените си проблеми — санкционен натиск, остри отношения със Съединените щати и Израел и непосредствена ангажираност в кризите на Близкия изток.
Членството му не превръща ШОС във военен съюз на страната на Техеран. Няма механизъм за автоматична колективна защита. Но дава на Иран допълнителна политическа и икономическа среда, в която западните санкции не са единствената рамка, определяща международните му отношения.
ШОС не е БРИКС и не е готов антизападен блок
Двете организации често се поставят под общ знаменател, защото в тях участват някои от най-големите незападни държави. Сходството обаче има граници.
БРИКС постепенно се превърна в глобален формат, концентриран върху реформата на международното управление, икономическото сътрудничество и увеличаването на ролята на незападните държави. ШОС остава много по-силно свързана с конкретната география на Евразия — сигурност, транспорт, граници, тероризъм, икономически връзки и регионална стабилност.
И двете организации отразяват един и същ по-широк процес: светът вече трудно може да бъде управляван през политическата конструкция, възникнала след края на Студената война. Но от това не следва, че всички държави извън Запада искат да изградят единен фронт срещу него.
Индия е най-очевидният контрапример. Тя иска многополюсен свят, защото в него получава по-голяма свобода да следва собствените си интереси. Ню Делхи няма особен мотив да замени американската доминация с китайска. Централноазиатските държави мислят по сходен прагматичен начин.
Това прави разказа за някакъв вече оформен „антизападен блок“ удобен, но неточен.
По-вероятно е да наблюдаваме не раждането на два симетрични лагера, а много по-разхвърлян международен ред, в който държавите участват едновременно в различни формати и отказват да се подчиняват автоматично на една столица.
Този свят ще бъде по-труден за управление. Може би и по-труден за доминиране.
Какво трябва да се гледа след Чолпон-Ата
Заседанието на външните министри няма да реши всички тези противоречия. Нито това е неговата задача.
Министрите трябва да подготвят политическата и документалната основа за срещата на върха в Бишкек. Едва след заседанието ще може точно да се оцени какви позиции са съгласувани и кои въпроси са оставени за държавните ръководители. Там вече ще има смисъл да се гледа не толкова езикът на декларациите, колкото конкретиката.
Ако след Бишкек има реални решения за транспортни проекти, финансови механизми, енергийно взаимодействие, сигурност и по-добра институционална координация, 25-годишнината може да отбележи начало на по-практичен период за организацията.
Ако резултатът остане предимно в общи политически формулировки, старият въпрос ще остане. Защото ШОС вече няма проблем да доказва, че е голяма. На картата това се вижда достатъчно ясно.
По-трудното започва сега — да покаже какво може да направи с този мащаб.
Чолпон-Ата ще подготви документите. Бишкек трябва да покаже дали зад тях има нещо повече.
