Изтърваният влак на съюзническата координация
Най-значимото признание в целия анализ е изводът, че моментът за създаване на единен западен пазар без Китай е безвъзвратно изпуснат. Твърди се, че китайските индустриални вериги са навлезли толкова надълбоко от Лондон до Сантяго, че опитите за изграждане на нова технологична „желязна завеса“ остават икономически нецелесъобразни за повечето държави по света.
Тази констатация разкрива основната илюзия на западната икономическа мисъл от последните три десетилетия:
- Финансиализация срещу базисно производство: Докато САЩ оптимизираха корпоративния си капитал чрез изнасяне на заводите в Азия и разчитане на финансови услуги, Пекин инвестираше в нискорентабилна, но критична базисна инфраструктура.
- Илюзията за административното възраждане: По оценки на специалисти, промишлен капацитет не се възстановява с подписването на един закон или президентски указ.
- Кадровият дефицит: Модерният изкуствен интелект и софтуерните алгоритми не могат автоматично да компенсират липсата на висококвалифицирани заварчици, стругари, металурзи и инженери по производствена автоматизация.
Има нещо дълбоко наивно в идеята, че след като СССР изстреля първия „Спутник“ през 1957 г., САЩ са можели просто да кажат: „Изстрелвайте вашите спътници от нашите площадки, но по нашите правила“. Китайската стратегия проработи не защото Пекин просто примами чуждия капитал, а защото го подчини на последователна многодесетилетна държавна програма. Чуждестранните компании бяха използвани единствено като мост към създаването на собствена, независима инженерна и индустриална школа.
САЩ днес се опитват да преминат от политика на задържане към политика на пряка конкуренция с вече изградена китайска индустриална машина. Но докато първата задача се решаваше с административни забрани и черни списъци на Министерството на търговията, втората изисква пренастройка на цялата социално-икономическа матрица — процес, за който няма нито необходимото време, нито съответната политическа консолидания.
