Турците първоначално си поставиха задачата да заемат дълбочина от 30 км., а след това да прочистят тази територия. Съдейки по всичко, те са имали намерението да прогонят кюрдите по тридесеткилометровата зона безкрайно дълго, но още сега се разбира, че не се получи. Политическата цел на операцията – създаването на санитарна зона край турско-сирийската граница е вече непостижима.
От тактическа гледна точка турската войска не демонстрира постижения. Турците се придвижват там, където им се позволява след артилерийски обстрели и въздушни удари и спират там, където попадат на засади. Периодично турците започват улични боеве, където кюрдите получават локално превъзходство заради познаването на местността.
В Рас ал Айн уличните боеве се водят вече четвърти ден с променлив успех при превъзходство на турците в техника и оборудване. В Тел Абияд кюрдите се опитват дори да контраатакуват. Освен това значителен брой от поставените пред турците задачи не се изпълняват от редовната армия на Анкара, а например от паравоенните части от бившата „опозиция” – Сирийската народна армия (СНА).
Бързото бягство на американците от базите им при Манбидж и Кобане доведоха също така до бързото придвижване на сирийските правителствени части при подкрепата на руските групи. Ако сирийската армия в течение на денонощие влезе в Кобане и Камишли (а руските патрули там вече се появяват), то на турците няма да им се отдаде да създадат зони за сигурност край границата си. Няма да успеят да съединят и районите на Тел Абияд с Джараблус. Дамаск без бой получава контрола над две големи парчета граница с Турция при запазването там на кюрдското население. В замяна турците получават контрол над селските райони далеч на изток, което едва ли може да се приеме за равноценна размяна.
За да се избегне такова развитие на събитията далеч на изток, в района на Хасеке са се активизирали протурските части на СНА, по-рано стояли като резерв в дълбочината на сирийската територия. Сега те се движат по път М4, където започват да създават пропускателни пунктове. Така именно път М4 ще стане нещо като временна „граница” на санитарната зона, а кюрдите, оказали се между нея и турската граница, трябва да се приготвят за кардинална промяна на начина на живот. Правителствената армия не може да достигне до тук.
Ако от военна гледна точка това не представлява особен интерес, то от политическа има далечни последици. Ако турците успеят да получат тридесеткилометровата зона и да прочистят там всичко де що говори на кюрдски, то те ще успеят да си позволят дълъг престой там. А това на свой ред би подкопало силно възможността за по-нататъшно уреждане на мира в Сирия.
Сега пребиваването на турските войски на сирийска територия може с преговори да се ограничи по време или до изпълняване на задачите, а след това да се поиска извеждането им. Турците теоретично могат да оставят след себе си няколко военни бази или опорни точки, но не може вече и да става дума за никаква фактическа окупация на част от сирийската територия.
Освен това правителствената армия постепенно и без бой се придвижва към източния бряг на Ефрат от вече заета Ракка. Преди година-две при подкрепата на американците кюрдите радостно откъснаха голяма територия, излизаща извън пределите на естествения си хабитат, с арабско или бедуинско население, включително разбитата до прах от американските ракети Ракка. Тогава в пика на своя успех и дружба с американците кюрдите разчитаха нататък да се пазарят с Дамаск именно за тази територия, в която нямат намерение да се разселват.
Освен това притежанието на част от провинциите Ракка и Деир ез Зор им дава възможност вече да не говорят за чисто кюрдски части, а да се нарекат кюрдско-арабска армия, което ги превръща в политическа, а не тясно-етническа сила. Всъщност в състава на кюрдските части се влива опълчението на някои бедуински племена, които навремето не се разбират с „Ислямска държава”.
Позициите на племената зависят от позициите на вождовете, а те на практика винаги заемат страната на победителя. Така че „кюрдско-арабската коалиция” скоро ще приключи и кюрдите ще се върнат към състоянието, в което се намират преди началото на „прекрасната дружба” със САЩ: чисто етническо въоръжено движение, склонно да сменя партньорите си и стратегически незряло за самостоятелна политическа игра. При цялото ни уважение, кюрдите така и не успяха да пораснат и те са заседнали на равнището на вечните героични партизани с родово-общинен начин на живот. Така те няма да получат независимост, те дори може да загубят всичко.
С други думи, след една седмица турска операция в Северна Сирия нейните резултати като цяло са ясни. Във военен план тя е само частично успешна. Турските войски се държат така, все едно нищо не се е променило от 1945 година, освен обсега и скорострелността на артилерията. Дори сирийските правителствени сили вече са се отказали от праволинейната тактика, ако няма достоверни данни за боеспособността на противника. Турците смятат кюрдите за висши маймуни, с които може да се справиш с един удар.
По-скоро това е или изначално тактическа грешка, или стратегическа самонадеяност. Анкара можеше изобщо да не разчита, че започва бързо преместване на разположените наоколо войски и почти моменталната смяна на политическата ориентация на някои играчи. Ердоган повярва на своите генерали, обещали блицкриг до Ефрат за два дни. Когато в региона действат толкова разнопосочни и различни по размер сили, да се разчита на еднозначно развитие на събитията е грешка. Но така става при излишно „историческо” мислене.
В крайна сметка кюрдите постепенно ще загубят политическа субективност при бъдещи преговори в рамките на конституционното събрание на Сирия, което американците гарантираха, като същевременно подкрепят прекомерните „завоевания“ на източния бряг на Ефрат. И Анкара ще трябва да преразгледа самата система за създаване на санитарен контрол, която първоначално изглеждаше много обещаваща за турците. Безспорната печалба е за Дамаск, който получава огромна територия без бой, която при други обстоятелства би била много трудна за завръщане под държавния контрол.
Ситуацията в Сирия от самото начало на войната изглеждаше като набор от много етнически, религиозни и политически противоречия, които не могат да бъдат разрешени с един удар или с една серия от преговори. Някои от тях изглеждаха в основата неразрешими, като сигурността на шиитското население или статута на кюрдите. Сега дори кюрдският въпрос постепенно се премахва, което може да позволи поне някои преговори с планинците за бъдещия им статут като част от единна Сирия и от позиция на сила. И тази сила не е наказателна (а по-рано натискът на Дамаск върху кюрдите се разглеждаше само в дихотомията на потисниците/борците за свобода), а защитна: сега правителствената армия наистина спасява кюрдското население от турците, които не са склонни към сантименталност.
И ако по-рано „демократично“ склонната общественост критикуваше мухабарата и шабиха, защото те излишно грубо филтрират населението на освободените от джихадистите райони, сега турските набези ще коригират леко това мнение. За да облекчат информационния натиск върху Дамаск поради прочистване на освободените райони, дори трябваше да влезе руската военна полиция там. Турците няма да направят това и след седмица-две ще се насладим на виковете на западната прогресивна общественост за жестокостите на турската армия в 30-километровата зона.
Парадоксално е, че Анкара отново е заинтересована да възстанови дипломатическите отношения с Дамаск, за да се опита институционално да фиксира по някакъв начин престоя си в 30-километровата зона. Настоящите контакти чрез разузнаване са ефективни, но нямат юридическа сила. Човек все пак трябва да помни, че с цялата си емоционалност Анкара, подобно на много други, се опитва да реши проблема за себе си стратегически, а не просто да направи нещо в настоящия ден.
Възможно е вътрешните райони на Турция да се избавят от набезите на бойците от Кюрдската работническа партия само чрез стабилизиране на обстановката за дълго време, а не просто да се отхапе от Сирия част от планинския хребет с едноетническо и враждебно население. Да се надяваме, че Анкара разбира това.
Превод: В.Сергеев
