/Поглед.инфо/ Философите само са интерпретирали света по различен начин, но въпросът е той да бъде променен.

Карл Маркс

…Но е добре преди това светът да бъде обяснен.

Боян Дуранкев

Честването на един национален юбилей обикновено е празнично събитие, отбелязващо раздялата със старото и раждането на новото. Освобождението на България се чества от 3-ти март 1879 г. като нещо окончателно, а не като нещо започнало. Съединението на България също е еднократен акт, а не нещо започнало, с който на 6-ти септември 1885 г. Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България. 10-ти ноември 1989 г. – за разлика от всички други национални празници – се отбелязва като нещо започнато, но недовършено. Затова не е национален празник, а само се отчита разстоянието на изминатия път в посоката към целта.

  1. Откъде тръгнахме?

Всъщност отправната точка на прехода бе „реалният социализъм“. Няма нещо по-пъстро от това понятие, което зад прилагателното „реален“ прикриваше в различните страни освен елементите на по-високата степен на социалната държава и в частност – на социализма, също така и елементи на капитализъм (Унгария, Чехословакия и др.), на феодализъм („жителството“ в България, в СССР и др.), на робовладелско общество (Албания, Румъния и др.). Няма „чиста“, еднозначна и коренно различна социално-икономическа система от предходната; всяка носи елементи от миналото и белези от бъдещето. В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща, имаше опит за изграждането на високо развита социална държава1. Но това, което се мъчеше, но не успяваше да прикрива, беше че „реалният социализъм“ не е много, много идентичен с научния социализъм, описан от класиците (Маркс, Енгелс, Ленин) че в центъра на властта имаше наследствени династии и геронтокрация, че „изкривяването“ на обществото на „равните възможности“ ставаше чрез облагите за „правоимащите“ и преследването на „различно“ мислещите, че отсъстваше „гласност“ и откритост. Така, че който твърди, че преди е имало „истински социализъм“, нека си помисли още един път по въпроса!

Естествено, едно несправедливо общество не може да бъде вечно. Затова дойде „перестройката“ на Горбачов, затова и (с благословията на „големия брат“) в България се стартира началото на прехода, започвайки с дворцовия преврат срещу Живков и неговата свита.

И така, преди 30 години бе положено „Началото на прехода“. Стартовата база на промените завари България в горната подгрупа на средноразвитите страни със сравнително висок индекс на човешкото развитие – типични за една индустриално-аграрна страна; с нараснало от 7 млн. души до почти 9 млн. души население, образовано във висока степен; със силно развита материално-техническа база, ориентирана за дългосрочен внос-износ в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и т.н.

Бъдещето на „прехода“ в онези години, да припомня на забравилите, бе възможно в две посоки: или „повече социализъм“ и преход от държавна към обществена и лична собственост, повече справедливост, солидарност и свобода; или „връщане към добрия стар капитализъм“, наричан за краткост „пазарна икономика“ и съответстващата й демокрация2. Въпросът за посоките към бъдещето съвсем не беше еднозначен; в много отношения управлението на икономическата система бе открило решения, които очертаваха отлични възможности (напр. при акад. Евгени Матеев); освен всичко, можеше да се извърши плавен преход към едно много по-справедливо общество, почти „без класи“, базирано върху принципа „от всекиму според способностите (и държавата да дава възможности за „равен старт“, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд ( в това отношение метриката бе отишла много напред)“.

Историята избра втория път: преход към „пазарна икономика“ и „демокрация“. В България – за разлика от някои други бивши социалистически страни – преходът бе предпочетено да се осъществи по мъчителен и трънлив път. В началото бе… „разграждането на системата“ (а не словото и мисълта). Именно, вместо „надграждане на изграденото“, бе осъществено неговото разграждане: първо, чрез силно присъствие на реститутите и техните наследници в самонаричащите се „демократични сили“, сякаш всичко преди 1944 г. е вървяло по мед и масло; второ, чрез вандалска приватизация, осъществявана „законно“ чрез различни форми на лично обогатяване – компенсаторки, нарочна обезценка на активи, уж масова приватизация и т.н.; трето, чрез „пълно скъсване“ на икономическите връзки с другите бивши социалистически страни (за което най-голяма вина носи Русия), което породи спиране на производството в стотици предприятия и предизвика масова безработица.

  1. Докъде стигнахме?

Огромна е разликата между първия етап на капитализма в западния свят през ХVIII-XX век и първия етап на „новия капитализъм“ в България. В западния свят се извърши постепенно първоначално натрупване на капитала – стъпка по стъпка; в България се осъществи първоначално разграбване на натрупания обществен капитал.

Първата половина на прехода – за около 15 годишен период – България успя да осъществи „разграждането на старата система“ и трансформирането на икономическата власт на държавата в икономическа власт на близки до центъра на бившата комунистическа партия (прословутите „куфарчета“ и предаването за „управление“ на предприятията, включително и ограбването на външнотърговските дружества), реститути, приватизатори, бандитски групировки, „чевръсти“ политици, външни инвеститори. И ако наличните основни фондове през 1990 г. (създадени с труда на цялото общество!) са били в размер на 140 405 600 000 лв., или по 15 600 лв. на всеки един български гражданин, то именно процесите на прехвърляне на собствеността автоматично превърнаха някои в мултимилионери, а други оставиха без пукнат грош! Сега ще дам малка гатанка на всички, които имат желание да смятат: според НСИ индексът на потребителските цени за месец септември 2019 г. спрямо месец януари 1991 г. e 272 196.4%, т.е. инфлацията е 272 196.4%i. Та въпросът ми е: колко е загубил всеки български граждани, ако не е получил своя дял от 15 600 лв. в началото на периода? Главозамайващи суми, доказващи какъв пладнешки грабеж е осъществен под маската на „прехода“; „политиците-преходниците“ са лъгали като разпрани! Сега може да се разбере, че някои са завършили своя „преход“ доста по-рано от другите – живеят отдавна в „царството на свободата“! Ще посмее ли някой да отвори „досиетата на прехода“?!

Но „приватизирането“ на икономическата власт и прехвърлянето й в ръцете на новобогаташите не води до изграждането на „пазарна“ икономика. Всъщност „пазарна икономика“ означава всеки да се стреми да предложи на пазара това, от което имат нужда хората; на цена, която отговаря на разноските; във време и място, където е удобно на купувача; с точна информация за качествата на продукта. Обратно, българският гражданин получи онова, което носи максимална печалба, а не онова, което е качествено (снижаването на качеството чрез заменки е печелившо!); на цени, които обикновено са по-високи от аналозите в други страни; с „крива“ информация, която нагло лъже в очите потребителите. Освен това, аксиома за пазарната икономика е всеки да живее според количеството и качеството на благата, които предоставя на пазара, а не според ренти, собственост и наследства; пазарната икономика не означава огромни „помощи“ за изграждането на къщи за гости, субсидии за производители, щедри европейски фондове за олигарси; обществени поръчки за кръговете на корумпирани политици и т.н. 30 години след началото на „прехода“ може определено да се твърди че „пазарната икономика“ в България не е доминантна! Какво има ли? От едната страна, има микс от олигархия, местни „владичества“, криминални богаташи, политическа корупция; от другата страна, има унижени и оскърбени, както бедняци. България е водеща в ЕС по „лошия показател“ през 2018 година, като под линията на бедност от 351 лв. са около 1,5 млн. души.; над 40% от децата живеят в лишения.

Та ако в България няма типична „пазарна икономика“, то има ли „демокрация“? Това е въпросът! Защото такава степен на неравенство между новобогаташи и бедни в тази страна не е било 1 338 години! И такъв дял на открито и прикрито бедни не е имало никога, как тогава някои да не си мечтаят за недемократичните (но небедни) времена на Живков?!

Но „като няма прокопсия, плюл съм в тази орисия!“, твърдеше Яворов; съветът му последваха почти 2 млн. души. Ако през 1990 г. населението на България е било 8 990 800 души, през 2018 г. е останало 7 000 039 според НСИ. Към 1 млн. души са се отправили нагоре, не само по „естествени причини“, но и поради влошените (за тях) условия на живот. Други около 1 млн. души са се отправили „с цървули по дивия Запад“, където няма да срещнат каубои, но ще намерят по-добра и по-високо платена работа, по-спокоен живот, по-добро бъдеще за своите деца. Така че най-бедната страна в ЕС се е превърнала в щедър донор на работна сила за другите страни-членки и за САЩ. За всеки от своите граждани – от раждането до към 20 годишна възраст – българската държава е инвестирала към 20 000 евро; или към 20 млрд. евро; пропуснатите ползи по линия на непроизведения БВП на човек са в размер на 6 309 евро (последните съпоставими данни са от 2015 г.), или 252 360 евро за 40 години, или поне 252 млрд. евро от всички напуснали своята родина. Съпоставете го с получените чисти еврофондове (реално получени минус нашата вноска) и ще пресметнете каква „печалба“ има България!

Има, все пак, и нещо хубаво в цялата картина. Това е че благодарение на прословутото българско упорство, на факта че сме в ЕС и че нашите мигранти оттам те забравят близките си тук, България взе да се връща в средната подгрупа на средноразвитите страни. По Индекс на човешкото развитие сме дръпнали напред до 51-во мястоii, но пред нас са все още Бахрейн, Чили, Русия, Черна гора и т.н. Все пак, мърдаме!

Да обобщим. 30-те години преход не позволиха нито да се изгради „пазарна икономика“, нито да се достигне приемливо качество на демокрация. затова и тези три десетилетия не са повод за празник и фойерверки, а за дълбоко осмисляне както на грешките и препятствията, така и на пътя напред.

  1. Накъде ще отиваме?

При обща характеристиката на нашата страна, ако използваме общоприетите понятия, в момента България е типичен пример за третичен периферен капитализъм.

Една екстраполационна прогноза подсказва че при 3% икономически растеж ще достигнем средното ниво БВП на ЕС от 2015 г. след малко по-малко от 50 години, някъде към 2065 г. Но ЕС от 2015 г., а не от 2065 г.; ако е от тогава, то и 100 г. може да се окажат малко.

Една нормативна прогноза, ако си позволим да мечтаем за растеж от 6% средногодишно (с инвестиции и от ЕС), обещава към 2040 г. да наближим средата на ЕС (пак от 2015 г.). Но за целта и ЕС трябва да се промени, пожелавайки реална кохезия в обозримо бъдеще; и България ще трябва да предложи друг стандарт на живота на младите свои хора; и „бизнесът“ ще трябва да промени съотношението „печалби- заплати“ в посока на втората част. Mission: Impossible, но пък си заслужава да се помисли!

Има ли лечение за мрачните прогнози за България? Животът е по-богат от всякакви предсказания, така че едно „балканско чудо“ не е абсурдно. Има едно прекрасно правило, записано върху една жълта сграда: „Съединението прави силата“. В момента българското общество е фрагментарно, то не е „общество“. На всички последни избори най-голямата част от хората са от партията на „Голямото негласуващо мнозинство“ (по думите на Ричард Никсън) – тези, които не вярват в баналните приказки за демокрация. не може да има обединение и съгласие при положение че всички граждани не се приобщят към управлението на своя район, град, регион, страна, съюз. така че най-доброто лекарство – макар и много дефицитно – е демокрацията. разбирана не като гласуване на 4-5 години, а като съучастие в общите дела и справедливо разпределяне на създадените блага.

Иначе казано, историята ни тласка много повече към един истински научен „зелен“ социализъм (обхващащ управлението на процеса: производство – първично разпределение – преразпределение – крайно потребление), отколкото към преразпределителна социална държава при неолиберална икономика, каквато има и в момента.

1 „По принцип, когато гледаме на ГДР, има едно нещо, което много западни германци намират толкова трудно да разберат: че дори в диктатура може да има успешен живот. Така че имахме приятели и семейства, с които празнувахме рождени дни и Коледа, или споделяхме тъга въпреки държавата, разбира се, винаги в известна бдителност пред държавата. Но това, че не бихме могли да пътуваме до Америка, а само до Унгария и България, не е определяло всеки ден. Тъй като тази страна от нашия личен живот в ГДР не се възприема или дори не се игнорира от много западни германци, реакцията на някои източногерманци днес понякога води до своеобразна романтизация“. Какво би станало, ако тези дни ГДР отпразнува 70-годишнината си? „В крайна сметка бих могла да реализирам мечтата си“, казва Меркел. „В ГДР жените се пенсионираха на 60 години, така че преди пет години щях да си взема паспорта и да пътувам до Америка.“ Пенсионерите от ГДР се радваха на свобода на пътуване. https://www.spiegel.de/politik/deutschland/angela-merkel-zum-mauerfall-in-westdeutschland-lebten-nicht-nur-mutbolzen-a-1294911.html

2 Всяка икономика е пазарна! Нещо повече – капиталистическата икономика не е тъждествена на пазарната икономика, понеже в центъра на интересите стои печалбата, а не нуждите на потребителите. Освен това, голяма част от транснационалните корпорации са нечестни „корпоративни граждани“ и крият данъци. В САЩ, например, 60 от 500-те най-големи фирми - включително Amazon, Netflix и General Motors, не са платили никакви данъци през 2018 г., въпреки натрупаната печалба от 79 милиарда долара.

i https://www.nsi.bg/bg/content/2539/калкулатор-на-инфлацията

ii http://hdr.undp.org/en/2018-update

* Доклад на Национална юбилейна конференция „30 години от 10 ноември 1989 г. Политически, социално-икономически, външнополитически, военно-стратегически и културни трансформации. 8 ноември 2019 г.

Клуб 24 май


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели