/Поглед.инфо/ На 9 май 1945 г. е унищожено най-голямото зло в историята на ХХ век – кафявата чума. Крахът на нацизма идва благодарение най-вече на Съветския съюз. Никоя друга държава от останалите страни-победителки не е пострадала толкова силно и не е дала толкова много жертви във Втората световна война. Над 27 милиона съветски граждани – войници и мирни жители, загиват в тази война. Това не бива да се забравя. Това трябва да се помни. Най-малкото от елементарна човешка признателност към тези, които загинаха, за да живеят нашите майки и бащи. Дали обаче с краха на нацистка Германия дойде краят и на онова явление, което най-общо наричаме „фашизъм“, на онази уродлива философия, според която едни раси са по-висши от други, а определени народи подлежат на тотално унищожение, на Холокост? Дали на 9 май 1945 г. веднъж завинаги беше приключено със схващането, че има само една правилна гледна точка – тази на Фюрера, на Дучето и на ръководените от тях партии, а всички останали гледни точки и несъгласни хора подлежат на изтребление? Стана ли това или по-скоро стана нещо друго. Фашизмът не изчезна, той просто се трансформира , премени се в политкоректни дрешки и започна новия си живот.
Фашизмът изобщо не е изчезнал. Той е тук. Сред нас. Да, няма ги онези щурмоваци с кафявите или черните ризи (цветът тук няма никакво значение), които кръстосват улиците с изцъклени погледи в търсене на поредната си жертва – евреин, комунист или просто човек, който не харесва идеологията им. Мусолини и Хитлер също ги няма. Само че има нещо не по-малко страшно – има го неистовото желание да бъде премахнат всеки, който не разсъждава в унисон с правилната линия, всеки, който е дръзнал да мисли с главата си, а не да използва пропагандните клишета на поредния световен хегемон. Нетърпимостта към чуждото мнение, скъпи приятели, може да се кичи с всякакви модерни наименования, но истинското й име е само едно – това е фашизъм. Да налагаш едноизмерно мислене – това е фашизъм. Да санкционираш различното говорене – това е фашизъм. Да преследваш несъгласните с господстващата идеология – това е фашизъм.
През последните години с все по-голяма почуда наблюдавам едно парадоксално явление. Има го както в развития свят, така и у нас. Става дума за едни особено гласовити хора, които обичат да наричат себе си „демократи“, „защитници на свободата“, „либерали“, „активни граждани“ и които постоянно ни убеждават как са самото въплъщение на плурализма. Проблемът при тези хора е, че ако си дадете труда да изчегъртате либералния лак на публичните им изяви, ще се окажете изправени пред същества, чиито възгледи за живота удивително приличат на възгледите, които са проповядвали идеолозите на нацистката или на фашистката партия. Махате либералната опаковка и пред слисания ви поглед се открива един класически фашист. Звучи особено парадоксално. Обаче е факт.
Либерален фашист – това не е оксиморон. Това е реалност. Това е човек, който постоянно повтаря, че е прочел трудовете на Джон Стюарт Мил или на Монтескьо, но действа така, сякаш се вдъхновява съвсем не от тези либерални мислители, а от идеолози като Алфред Розенберг. Либералният фашист непрекъснато се представя за защитник на свободното слово. Само дето има предвид собственото си и това на приятелите си слово. Всяко друго слово, което се различава дори и на милиметър от тяхното бива заклеймено и отхвърлено. Либералният фашист обича да участва в подписки. Но това в повечето случаи не са подписки в защита на принципи или хора. Това са подписки, в които се иска отстраняването или налагането на цензура върху хора, позволяващи си да имат собствено мнение. Либералният фашист особено силно мрази левите идеи и личностите, които ги изповядват. Може някой път да си направите експеримент – цитирайте на либералния фашист нещо от Маркс или от Грамши и ще видите как той изпада в истерия подобно на виенчанка от 20-те години на миналия век, преди още да е посетила лечебните сеанси на д-р Фройд. Либералният фашист не може да понася левицата, защото инстинктивно усеща, че именно там са истинските му противници. Левицата винаги е била и продължава да бъде най-силната преграда срещу фашистките попълзновения. И затова омразата на фашистите към нея е толкова силна.
