/Поглед.инфо/ В средата на м. май медиите шумно огласиха от Солун старта на строителството на Трансадриатически газопровод (ТАР). Тръбата с начален годишен капацитет 10 млрд. куб. м и дължина 880 км ще се захранва от находище „Шах-Дениз 2” в Азербайджан и по турския газопровод TANAP (Trans-Anatolian Natural Gas Pipeline) ще достига Гърция и Албания, и оттам – Италия. Строителството се оценява на 6 млрд. евро. Засега. Доставките се предвижда да започнат през 2019-2020 г.
На церемонията присъстваха високопоставени представители на заинтересованите страни, включително български министри, включително специалният посланик на Държавния департамент на САЩ по международните енергийни въпроси Еймъс Хокстейн. И както бравурно затръбиха медии и политици, България най-сетне се освобождава от зависимостта си от руския газ. Почти от утре!
Само че... газопроводът TANAP още не съществува! Очаква се да бъде завършен през 2018 г. Строителството му обаче може да се забави, предвид обстановката в районите през които минава тръбата. Освен това, от 10-те млрд. куб. м предполагаеми доставки на азерски газ по проекта ТАР, Турция си е резервирала 6, Италия – 8 милиарда, а останалото... очевидно ще се дели по братски! Както и че още не са изяснени техническите, финансовите и юридическите параметри на проекта. Тоест, всичко е на равнище евентуалност. Както широко рекламираният някога проект „Набуко”: шумно стартира през 2002 г. с подкрепата на Европейската комисия и САЩ, подписаха се междуправителствени споразумения през 2009 г., Азербайджан обеща да удвои доставките до 2014 г., но през 2013 г. „Набуко” бе обявен за „приключен“!
Медиите премълчаха също, че ако не беше провален от правителството на ГЕРБ, проектът „Южен поток” с почти същата дължина като ТАР – 900 км, приблизителна цена 16 млрд. евро, но със 6 пъти по-голям капацитет на тръбата (63 млрд. куб. м) – България вече щеше да транзитира газ към Централна Европа, а годишният й приход само от транзита щеше да е към 400 млн. щат. долара! Почти толкова, колкото са неустойките, които трябва да платим на руската страна за проваления от ГЕРБ проект АЕЦ „Белене”.
Каква е газовата конюнктура днес в Европа?
И от какво количество природен газ се нуждае? Старият континент потребява годишно над 505 млрд. куб. м. Към 2025 г. на Европа ще й трябва допълнителен внос от 168 млрд. куб. м според прогнози на водещи световни агенции, а към 2035 г. – 225 млрд. куб. м. Според други експертни прогнози обаче още през следващите 10 години ще са нужни допълнителни 300 млрд. куб. м, ако европейската икономика се завърне към реалното производство и обърне гръб на финансиализацията.
В момента природният газ постъпва в Европа главно от три източника:
- от Северна Африка (Алжир и Либия) – за Италия, Испания и Португалия.
- от Северно море (най-вече норвежката морска икономическа зона) – за Великобритания, Франция, Белгия, Германия и отчасти за Централна Европа (около 4-5%).
- от Русия – за Централна и Източна Европа.
Измежду многото фактори за доставка на природен газ най-главни са тръбите и надеждността. Без тръбопроводи преносът до потребителите е невъзможен. А за изграждането им са нужни пари, много пари. Не случайно досегашните, както и бъдещите проекти, се финансират от мощни консорциуми с мощен ресурс (консорциумът за строителството на ТАР, например, включва азербайджанската SOCAR, италианската Snam, испанската Enagas, британската BP, белгийската Fluxys и швейцарската Axpo; консорциумът за „Северен поток 2” – руската "Газпром", германските E.ON, BASF и Wintershall, англо-холандската Shell, австрийската OMV и френската ENGIE; консорциумът за „Южен поток” – руската "Газпром", френската Electricité de France, италианската ЕNI и германската Wintershall).
Когато говорим за ресурси трябва да отбележим, че единствено Руската федерация е приела със закон модел на държавен контрол, регулиране и дългосрочно планиране в развитието на енергетиката с перспектива до 2030 г. и с гарантирано финансиране! В този смисъл Русия е най-надежден партньор защото е с най-мощен ресурс и с възможности за увеличаване на доставките.
За сравнение, норвежките и другите залежи в Северно море са достигнали „платото“ и бързо изчерпват капацитета си: през 2005 г. добивът в Северно море е бил 332 млрд. куб. м, през 2015 г. е спаднал на 252 млрд. куб. м, а прогнозата за след 10 години е за под 200 млрд. куб. м.
„Арабските революции” и разрушаването на Либия превърнаха Северна Африка в недостатъчно надежден доставчик. Регионът не увеличава добива си и съкращава доставките (най-вече за Италия).
Какви са възможностите за доставки от други източници?
- Първоначалната оценка за наличие на природен газ в находищата „Шах Дениз 1 и 2” в Азербайджан бе за 1,2 трилиона куб. м. Засега тази страна не добива повече от 12 млрд. куб. м. Дори и да можеше, бъдещата тръба на TANAP (Трансанадолския газопровод) няма да може да ги поеме. Проблемът отново опира до изграждане на нови газопроводи. Но защо да се строят, ако първоначалната прогноза за „Шах Дениз”, както се оказва, е била доста завишена! Което навежда на извод, че тази страна няма да има възможност да поддържа капацитета на TANAP, нито на ТАР. Ако ще има довнасяне, произходът на газа може да бъде само руски. Между Русия и Азербайджан има действащ газопровод, но това означава последната страна да се превърне в транзитьор, от което нито една европейска държава няма да има полза, защото би могла да получава природен газ от Русия по други, по-кратки и по-надеждни маршрути.
- Туркменистан е голям производител и може да доставя 30 млрд. куб. м. Но... Азербайджан не разрешава да се построи тръбопровод по дъното на Каспийско море, а и тръбата на TANAP не би могла да поеме такъв капацитет. Освен това, главният пазар за тюркменски газ е на Изток: от години действа построения с китайски инвестиции газопровод, който достига Китай през Казахстан и има капацитет 40 млрд. куб. м! Единствената възможност на Туркменистан в западна посока е да използва тръбите на „Газпром”.
- Иран: след като паднаха санкциите, тази страна може да доставя в западна посока 10 млрд. куб. м. Газопреносната й мрежа няма капацитет за допълнителни количества. Строителството на нов газопровод предстои. Но властта в Техеран реши да насочи бъдещата тръба също на Изток – през Оманския залив и Арабско море към Индия по подводен газопровод с годишен капацитет 11 млрд. куб. м.
- Страните от Гълфа напоследък се разглеждат като ненадежден фактор. Според неотдавнашен анализ на HSBC, в резултат от падането на цените на петрола, страните-членки на Съвета за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив (най-вече ОАЕ и Катар) ще трябва да рефинансират 52 млрд. щат. дол. от облигации и 42 милиарда от синдикирани заеми. През следващите години, тези страни ще бъдат изправени пред дефицит по текущата сметка и фискален дефицит в размер на 395 млрд. щат. дол. Общият дълг на страните от Гълфа се преценява от HSBC на около 610 млрд. щат. дол., в която сума се включва корпоративният и държавният дълг. Последни информации сочат, че пред подобна тенденция е изправена и Саудитска Арабия. Главното препятствие страните от Гълфа да реализират доставки за Европа е липсата на тръби, които няма откъде другаде да минат освен през територията на Сирия. Точно затова тази просперираща доскоро страна от пет години е обект на агресия, финансирана от ислямистки сили в Катар, Саудитска Арабия, Турция, и от САЩ.
- Шистовата „революция” на САЩ също е на път да се провали. Разчиташе се на високите цени на нефта – 100 и повече щат. дол. за барел; но след наложеният от САЩ изкуствен спад на цената, целящ да се удари Русия, „шистовите” въглеводороди се оказаха неконкурентноспособни. Освен това редица американски щати забраниха фракинга като застрашаващ околната среда. Междувременно, в медиите се прокрадна информация, че евтиният нефт, предлаган като „шистов” от американски компании по 24 щат. дол. за барел, вероятно е бил добит от джихадистите на т.нар. Ислямска държава и нелегално транзитиран през Турция.
- Вносът на втечнен природен газ (ВПГ) от Гълфа, Нигерия, Тринидад, Перу, Йемен, САЩ и др. задоволява малко над 3% от европейските потребности. Но ВПГ едва ли ще се окаже продуктивно решение за Европа в обозримото бъдеще. Двойните стандарти на ЕК породиха конфликтни ситуации между компаниите, участващи в изграждането на приемни терминали. Много от тях, най-вече испанските, регистрираха загуби поради влошените условия на възвръщаемост. Това, между другото, е един от уязвимите моменти в Третия енергиен пакет. Опит за коригиране на този недостатък бе направен с т.нар. „Стратегия за втечнен природен газ (ВПГ) и подземни газови хранилища (ПГХ)” (Communication from the Commission to the European Parliament, the Council, the European Economic and Social Committee and the Committee of the Regions on an EU strategy for Liquefied gas and Gasstorage, Brussels, XXX COM(2016)49), SWD(2016)23), приета в началото на 2016 г. от Европейската комисия. Осъществяването й обаче се спъва от недостига на специално оборудвани морски съдове, а производството им рязко ще повиши цената на доставяния ВПГ. Освен това, повечето приемни терминали за ВПГ са изградени в юго-западната част на Средиземно море и по Атлантическото крайбрежие; докато съществуващата газотранспортна система в Централна и Източна Европа е проектирана да доставя предимно руски газ по направление от североизток на запад и е в телескопична форма. Оттук и проблема с т. нар. тесни гърла (bottle necks). Но най-главното: икономически изгодно ли е цялостно преустройство на газопреносните системи в Европа, за да може ВПГ да се транспортира и в обратна посока – от запад на изток и от север на юг? Да не говорим, че реализирането на Стратегията ще отнеме доста време и много ресурси – и човешки, и финансови – докато се разбере, че трудностите са или непреодолими, или преодолими, но на извънредно висока и необоснована цена.
Диверсификация или...
Евросъюзните медии и политици много говорят за диверсификация на газовите доставки, без да посочват ясно как ще стане това и на каква цена. Не е тайна обаче, че под диверсификация се разбира ограничаване на руските възможности за доставка. Европейската комисия налага тази политика под предписанията, натиска и директния надзор на официален Вашингтон. САЩ искат да поставят в тотална енергийна зависимост европейските страни, като ги задължават да купуват далеч по-скъпия американски втечнен газ, за преобръщането на който Европа не разполага със съответните съоръжения. Върху правителствата на страните, през които трябваше да мине „Южен поток”, се упражни неимоверен натиск да се откажат от проекта. Нападението на косовските албанци през април м.г. също се счита за внушен от Вашингтон акт върху Република Македония да анулира участието си в „Турски поток”. В Солун пък през май Държавният департамент се самообяви за „заинтересована страна” и изпрати за „надзорник” своя специален експерт по международните енергийни въпроси Еймъс Хокстейн.
Парадоксалното е, че в санкциите срещу Русия никъде не са включени енергийните продукти. Защото в настоящия момент, а и в обозримото бъдеще, европейските страни няма на кого другиго да разчитат за енергийната си сигурност освен на Русия. През 2015 г. вносът на руски природен газ в Европа се увеличи с 8.7%, достигайки приблизително 160 млрд. куб. м. Данните за отделни страни за периода 2014-2015 г. сочат нарастване на вноса, както следва:
- Чехия: над 5 пъти, т.е. от 0.8 до 4.2 млрд. куб. м или с 425%;
- Дания: със 68%;
- Франция: с 28%;
- Италия: с 13%;
- Германия: с 12%;
- Гърция: с 12%;
- Унгария: с 9%;
- Австрия: със 7%;
като тенденцията е към по-нататъшно нарастване. Въпреки санкциите, Русия продължава да захранва гладните за газ Западна, Централна и Южна Европа, доказвайки че е лоялен, предвидим и надежден партньор.
За Русия диверсификацията също е важна. Но мотивите й са коренно различни от тези на ЕК и се концентрират главно върху сигурността на доставките за Европа, които в момента минават основно през украинска територия. Това е така, защото след февруарския преврат в Киев през 2014 г. Украйна се превърна в ненадежден партньор. Един от плановете за диверсификация към Балканите и Централна Европа първоначално бе „Южен поток“, а след това – „Турски поток“. За Северна и Централна Европа пък се планира „Северен поток 2“. Осем държави обаче се обявиха против последния проект. В писмо, адресирано до председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер, министър-председателите на Естония, Латвия, Полша, Словакия, Румъния, Унгария, Чехия и президентът на Литва, изразяват несъгласие като сочат, че проектът ще превърне Германия в разпределител-монополист и това може да доведе до дестабилизиращи геополитически последствия и рискове за енергийната сигурност в Централна и Източна Европа.
Отново се сблъскваме с двойните стандарти на ЕК: Третия енергиен пакет помага на едни, а пречи на други страни; за Германия се разрешава „Северен поток 2”, за България и другите страни от Централна Европа се забранява „Южен поток”.
(следва)
