/Поглед.инфо/ Първият 1 май: Мъчениците от Хаймаркет
1 май 1886 г., събота.
300 000 работници, заедно със своите семейства изпълват улиците на Чикаго. Шествието минава през въоръжените кордони на полицията и националната гвардия. Ораторите говорят на английски, немски, полски и чешки. Стачниците не искат нищо друго освен 8-часов работен ден. Към този момент работният ден е 12-13 часа, заплатата - 3 долара, колкото струва една вечеря. Демонстрацията е мирна, но работодателите говорят за "предстоящо насилие" и мобилизират частните детективи от агенция "Пинкертън", Chicago Daily News пророкува "кръвопролитие", а Chicago Daily Mail вече посочва "виновните": "В този град двама опасни хулигани са на свобода. Единият се казва Парсънс, другият Спайс. Дръжте ги под око. Дръжте ги лично отговорни, ако възникнат проблеми." Проблеми няма. Значи трябва да бъдат провокирани.
3 май, понеделник. Стачката продължава все така мирно. Без никаква причина полицията открива огън, загиват четирима работници, 200 са ранени.
4 май, вторник, вечер. Протест срещу полицейското насилие. На Хаймаркет се събират 100 000 работници. След час започват да се разотиват заради дъжда. Провокатор хвърля бомба пред полицейския кордон, един полицай загива, други 7 са ранени, никой не брои убитите и ранени работници. Ето го чаканото кръвопролитие! Най-сетне!
"Демократичен" терор помита Чикаго, "демократичната" преса го приветства. Полицията, националната гвардия и частните охранители (мутрите) на компаниите разгромяват работнически клубове, зали и печатници, нахълтват в домовете на стачниците. Светкавично са арестувани 8 работнически лидери.
Кои са те
Оугъст Спайс - редактор на "Арбайтер цайтунг" (Chicagoer Arbeiter-Zeitung/Chicago Workers'News), донася в Чикаго Комунистическия манифест и трудовете на Маркс и Енгелс, учи химия и физика, в затвора ще се ожени за своята годеница.
Адолф Фишер - печатар, социалист, главен метранпаж на "Арбайтер цайтунг".
Албърт Парсънс - пионер на американското социалистическо движение, член на Социалдемократическата партия, журналист, кореспондент на "Спектейтър" и "Дейли телеграф", внук на героя от Гражданската война генерал Самюел Парсънс.
Джордж Енгел - син на каменоделец, анархист и синдикален активист, добродушен гигант, майстор на детски играчки.
Луис Линг - анархист, после социалист, привърженик на идеите на Фердинанд Ласал.
Самюел Фийлдън - социалист, методистки пастор, проповедник, познавач на марксизма, за да изучи живота на пролетариите, работи в каменоломни и мини, а като водач на дилижанс проповядва на пасажерите идеите на комунизма, изнася лекции за Маркс, които имат огромен успех.
Оскар Нийбе - социалист, в началото работи като литограф, после учи химия и става майстор-пивовар.
Майкъл Шваб - възторжен поет, посещава лекциите на Август Бебел и Карл Либкнехт, член на Социалистическата работническа партия и основател на СРП в Колорадо, съредактор на "Арбайтер цайтунг".
Нито един от тях няма нищо общо с провокацията. Но прокурорът Джордж Гринел е красноречив: "Тези хора са избрани и обвинени, защото са изявени лидери.
Осъдете ги, обесете ги, спасете нашето общество!"
Фийлдън и Шваб са осъдени на доживотна каторга, Нийбе - на 15 г. затвор, останалите - на смърт. Линг се самоубива в килията. Спайс, Фишер, Парсънс и Енгел са обесени на 11 ноември 1887 г.
Процесът и пресата
"Умряха нашите братя, убити от буржоазията сред бял ден, на 11 ноември. Те отидоха на смърт, пеейки Марсилезата" - така започва огромната статия "Драмата в Чикаго" на в. "La Revolte", бр. 10/1887 г. (по-късно "Temps Nouveaux").
Авторът (не издирих неговото име) продължава в един невероятен диалог между властта и човеците:"В навечерието на тяхната смърт милиони работници молиха буржоата: "Не ги убивайте!"...
Гласът им бе задушен от рева на ситите зверове: "Смърт!"...
Из гърдите на милиони работници днес се чува само този вик:
"Смърт ли? Тогава - да живее смъртта!"...
"Стига вече разсъждения! Въжето! - викаха буржоата в своите вестници... Не може да има никакво съглашение между нас и тези, които искат да ни лишат от собствеността ни! Смърт!" - казаха те в своите комисии...
Последните думи на Парсънс бяха думи за мир: "Война с учрежденията, а с хората мир"...
"Не, не! - свирепстваха буржоата - Война с хората, особено с тези, които се съпротивляват! И нека тази война бъде безпощадна. Нека тя всее ужас и смрази въображението!"...
"Но те имат жени и деца!"...
"По дяволите техните жени! По дяволите потомството им!", отговарят ситите...
"Не убивайте нашите братя! Стига убийства! Ако капиталът е бездушен, ние трябва да имаме душа!"...
Но тогава им отговориха: "Идете по дяволите с вашия сантиментализъм! Бомби за вас, каналии, ако вие посмеете да стачкувате, а за вашите водачи - въже!"...
Дълъг е списъкът на работниците, загинали от 1878 г., откакто започнаха стълкновенията между бедни и богати, между управлявани и управници. Но всичко бледнее пред Чикагската драма. Това, което прави Чикагското умъртвяване три пъти по-гнусно, то е буржоазната вакханалия, която се разигра около бесилките. Убийството се извърши при такъв отвратителен, грозен, безсрамен рев на буржоата, че даже отслабналото му от разстоянието ехо, стигна до Европа...
Всички обесени бяха бедни; всички са се трудили през целия си живот; всички бяха образовани; всички през целия си живот останаха безгранично, безкористно предани на делото, с което се бяха нагърбили; всички умряха братски обичани от работниците... Именно за това, като не намери в нищо да ги упрекне, продажната американска преса ги обсипа с гнусни ругателства, с подли, глупави и груби оскърбления...
Те описваха най-сладострастно всяка подробност при бъдещото изпълнение на смъртната присъда:
"Поръчано е въжето"; "То е готово вече"; "Палачът се намира в затруднение, иска се голям труд, за да се обесят и петимата наведнъж"; "Правят се опити с въжето... То издържа такава и такава тежест. Доста здраво е: дотогава свинете ще поотслабнат"; "Всичко това е излишен разкош: тях би трябвало да ги обесят на проста връв, която да се скъса няколко пъти, преди да умрат", прибавяха драскачите, които искаха да минат за остроумни. "Ще ги обесят на два пъти"; "Кои ли първи да обесят? Парсънс и Спайс ли? - Не, нека Спайс се полюбува как другарите му ще се люлеят във въздуха".
И все тъй, в продължение на месеци - описване на въжето, планът за ешафода, разправяне за трапа, в който ще ги зарият, подигравките на всички буржоазни сводници...
Не, ние никога не ще съумеем да предадем целия ужас, отвращението, ненавистта и погнусата, която изпитахме при четенето на тогавашните американски вестници!...
Братята ни ги избесиха в петък, 11 ноември, по пладне...
На Парсънс се счупил гръбначният стълб. Енгел, Фишер и Спайс се превивали в страшни конвулсии... Телата им били предадени на роднините и другарите им и погребани в същия ден."
Изпращат ги 500 хиляди души.
Така завършва статията.
Така завършва 11 ноември 1887, наречен "Черния петък".
Епилог
Седем години след 1 май 1886 г. новият губернатор Джон Алтгилд, демократ, юрист, рискува политическата си кариера - отменя присъдите на осемте мъченици и освобождава тримата живи затворници. Губернаторът доказва, че осъдените са "невинни жертви на истерия, подкупни съдебни заседатели и пристрастен съд", а процесът - политически фалшификат по поръчка и в услуга на едрия капитал. "Аз знам, че след този ден ще бъда политически мъртвец. Но никой няма право да допусне неговите амбиции да изнасилват правосъдието", казва Алтгилд. Вестниците се нахвърлят върху него, обвиняват го, че "няма и капка американска кръв" (каквото и да означава това), а на следващите избори Теодор Рузвелт пред 13 000 свои привърженици в Чикаго казва, че Алтгилд "помилва убийци и иска да замени Уошингтън и Линкълн с червена сплав от беззакония и безчестия, злобни като Парижката комуна"...
През 1893 г. във Форест парк, Илинойс, ще бъде издигнат паметник на "Мъчениците от Хаймаркет", автор - Алберт Уайнърт. На паметника са написани последните думи на Оугъст Спайс: "Ще дойде ден, когато наше мълчание ще бъде много по-мощно от гласовете, които днес задушавате"...
Това е историята.
Това е началото.
Вие решете с какво да замените "буржоазия", "буржоазна вакханалия", "грозния безсрамен рев на буржоазните вестници". "Ситите зверове" са си все така сити, много по-сити, отдавна повръщат, овоняли са цялата държава. Почтения губернатор Алтгилд няма с кого да замените. И не употребявайте словосъчетанието "работническа солидарност" - то е презряно и осъдено на подигравки. Като извършите тази проста операция, ще получите портрет на днешния ден.
Не съвсем.
Няма с кого да замените онези 300 хиляди чикагски работници отпреди 132 години. В България стачниците не стачкуват. Те молят, унизително молят Борисов да им подхвърли някоя огризка. Протестиращите не протестират. Те се умилкват на Борисов. И му ръкопляскат. И му целуват ръчицата.
"Ще дойде ден...", пише на паметника в Чикаго.
Ще дойде ден!
Жертвите на Хаймаркет
Мемориалът на мъчениците
0605 - Чикаго, 11 ноември 1887, по пладне...
Дума
