Има груби манипулации и подменяне на истината с псевдоистини за: „масовите жертви“ на комунизма, „комунистическия терор“, „Народния съд“, концлагерите, трите фалита на България и т.н. Това се прави от соросоидни български журналисти, историци и политици. Манипулацията на истината е предназначена за младото поколение. То е обект на промиване на мозъците за фашизма (оневиняване) и социалистическия период (обругаване), внасяни в учебниците по История и цивилизация. За соросоидите историческата истина вече не значи нищо.
Този отрицателски подход се базира методологически на изкривяващи истината способи: 1/. Произволни твърдения или твърдения, основаващи на манипулирани „факти“, като тези за убитите след Девети без съд и присъда и от около 1000-1400 се стават около 30 000; 2/. Осъждането на смърт от Народния съд на редица интелектуалци и офицери от българската армия, но се изпуска да се каже, че това са хора съдени не за интелектулната и военно-професионалната им дейност, а за престъпления против мира и човечество. Никой не съди Б. Филов за археологическите му изследвания, а за това че „доведе“ над София американските и английски бомбардировки, от които загинаха хиляди хора, прие антиеврейските закони и т.н.. 3/. Изваждане на факти от контекста на политиката като например „убийствата на работници“ – средно по двама души на ден. А това са жертви на трудови злополуки и техногенни катастрофи, които стават в цял свят и които нямат политически мирис. В същото време се мълчи, че сега при неолибералната „демокрация“ средно на ден се самоубиват по двама души предимно поради бедност и глад, че сега в страната има множество просяци, както и ровещи в кофите за боклук.
Вероятно министърът на образованието и науката много го блазни ролята на Херострат, събарящ храма, този път храма на историческата истината. И то без каквито и да било задръжки. Да вземем Народният съд. Той е международно утвърдена форма за съдене на фашистите в цяла Европа. Съдилищата има не само в България и в бившите социалистически страни, а и в Западна Европа. Няколко примера. В Германия американски, британски и френски съдилища осъждат 4729 германски престъпници, от които 668 на смърт. Този брой е без осъдените в съветската зона, както и без осъдените от немските съдилища в ГФР, в ГДР и осъдените в Полша (5352 немски военни). Във Франция извънредните съдилища осъждат 97 000, от които 7037 със смъртни присъди и интернирани около 49 000 души. В Нидерландия 127 000 души са лишени от граждански права и на смърт са осъдени около 200 души. В Белгия са образувани 346 283 дела, а военните съдилища обявяват 4170 смъртни присъди, осъждат 48 835 на затвор. В Гърция за колаборация са осъдени трима министър-председатели и 33 министри. В Норвегия са издадени 45 смъртни присъди за колаборация, а почти 30 000 души са санкционирани, осъдени с глоби или лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Осъден е и носителят на Нобелова награда за литература (1920 г.) Кнут Хамсун. В Люксембург има 4 смъртни присъди, а около 4 000 души са осъдени на затвор. Тези данни нагледно показват, че в Западна Европа „жертвите на комунизма“ чрез съд са доста повече от тези в България, т.е. българският Народен съд „ряпа да яде“. Съденето на виновниците за престъпленията през Втората световна война е всеобща европейска практика. Това най-после трябва да разбере министърът на образованието.
Дадените указания от министъра са в крещящо противоречие с решенията на Европейския парламент (2018 г.). В резолюцията се изразява„дълбока загриженост по повод на зачестяващото превръщане в нормално явление на фашизма, расизма, ксенофобията …“ и се „припомня, че фашистката идеология и нетърпимостта винаги са свързани с посегателство срещу самата демокрация“, както и „подкрепя, приветства и призовава за защита на общностните групи и организациите на гражданското общество, които се борят с фашизма (к.м. – А. И.) …“. В тази резолюция се подчертава още, че „познаването на историята е едно от необходимите условия за предотвратяването на такива престъпления (неофашисткото насилие – б. м.) в бъдеще и играе важна роля за възпитанието на по-младите поколения” (т. 28). Възлагането от МОН на изготвянето на учебната програма по История и цивилизация за X клас на хора едностранно разглеждащи историята и пренебрегващи историческата истина е своеобразно нарушение на тази резолюция. Нещо повече министърът, се поддава на допълните внушения, чрез които под маската на антикомунизъм се реваншира фашизма и оправдават осъдените фашисти.
А чрез тези указания на министъра не се ли косвено оправдава и възражда антисемитизма? Фашисткото правителство на Богдан Филов приема осем антиеврейски закона, най-важният от които е Законът за защита на нацията (Д.В., бр. 16 от 23 януари 1941 г.), прекопиран от нацисткия закон за защита на германската кръв и германската чест (1935 г.). Могат ли да бъдат определяни като „жертви на комунистическия терор“ тези министри и народни представители, приели тези закони и правилници за тяхното приложение? Те не само за това са съдени. VII състав на Народния съд съди стоящите на по-ниско равнище български антисемити като Белев, Калицин и др., създателите на еврейските концентрационни лагери в Сомовит и Плевен, провеждащи масовите изселвания на евреи, отнемане на техните имущества, жилища и т.н. Обявяването на българските антисемити за „жертви на комунистическия терор“ ги оправдава косвено и ги превръща от палачи в жертви.Безспорен принос на нашия Народен съд е, че той е първият в света съд произнесъл присъди за холокоста, първи осъжда антисемити. Правното основание за това е добавката в Наредбата-закон (чл. 22) „както и за гоненията срещу евреите“. Решенията на VII състав на Народния съд са използвани като аргумент в полза на България на преговорите в Париж през 1947 г., където Световният еврейски конгрес посочва, че в България антисемитите са наказани. И в МОН да не забравят резолюцията на Европейският парламент, който „призовава за обща култура на памет за миналото, която отхвърля фашистките престъпления на миналото” (т. 30), зверствата от Втората световна война и „системната дехуманизация на жертвите в течение на редица години” (т. 31).
Друг аспект на Народния съд, премълчаван от съвременните антикомунисти, възродители на фашизма е, че са съдени (12 състав) българските предатели на националните интереси, сътрудниците на германското и италианското разузнавания. Това е т. нар „Гестаповски процес“, в който са съдени 176 души, подчинили българското разузнаване и контраразузнаване на Гестапо. От тях са осъдени на смърт 20 души.
Или да вземем и съденето на палачи, изверги и фашистки убийци. В материалите на Девети състав на Народния съд може да се прочете какви са били полицейските дознания и инквизиции и как те са били оправдавани от безсъвестни съдии и прокурори. Има описи и документи за инквизиции чрез: смазване на тела; изваждане и палене на нокти; трошене на кости; използване на електрически ток; избиване на зъби, оставяне без храна и вода много дни; бой с железни пръти; стягане на главата със специални обръчи („корона на истината“); поставяне запалителни вещества и киселини в половите органи и ануса; палене на огън в носа и устата; изнасилване на жени и девойки; рязане на месо от телата, уши, нос и т.н.; слагане на сол в раните и други.
Това което най-силно отличава фашисткия терор в България е безсмисленото убийство на деца, малолетни и млади хора. Това са убийства без съд и присъда, но и чрез поправка в Закона за защита на държавата (21 юли 1943 г), предвиждаща възможността за смъртна присъда за непълнолетни. За масовите убийства без съд и присъда, включително и на деца са съдени и наказани със смърт редица убийци. Да си припомним някои от жертвите, убити от фашистите без съд и присъда. Николчо Здравков Чампоев на година и 7 месеца, убит с 12 куршума, на малкия Гроздьо Гр. Желев (14 месеца) е отказана в ареста медицинска помощ и той умира. Маловръстната Марийка А. Мъглова (на 15 г.) е убита заедно с майка си. Братовчедите Кокарешкови на 16 г. са убити и с телата им хранени жандармерийските кучетата. В тази група са и избитите деца при Ястребино: Стойне Калайджиев (7 г.), Иван Калайджиев (9 г.), Димитринка Стоичкова (11 г.), Надежда Калайджиева (12 г.) и др. Тодорка Истратиева (16 г.) е убита по време на сватбата си, понеже била булка на партизански брат. Гинчо Сл. Гинчев е убит заедно с майка си, понеже имал трима братя партизани. И още стотици маловръстни и непълнолетни. Техните убийци, осъдени на смърт от Народния съд дали заслужават почит и ставане на крака от депутатите в Народното събрание, паметни плочи и цветя? И убийците на тези деца ли са „жертви на комунистическия терор“?
Българските фашистки палачи са рязали глави и ги разнасяли по мегданите и в кръчмите и извършвали ругателства над убитите. За залавяне и убийство на нелегални и партизани от държавната хазна са изплатени на главорезите 196 816 286 лева. Ето пример от Велинград. В документите на Народния съд има две разписки за платени суми: за убийството на Вела Пеева, Ст. Добрев и Ст. Калпазанов са изплатени на 4 души 150 000 лева; за убийството на 20 партизани, ятаци и нелегални край Батак са платени 1 000 000 лева. Е и тези убийци ли са „жертви на комунистическия терор“?
И само няколко думи за „комунистическите“ концлагери. Всички ли в тях са били жертви на комунизма? Например, широко одумвания лагер край Ловеч. В него по изследвания в архивите е разкрито, че от 1235 въдворени лица 1142 са за тежки криминални и аморални действия и престъпления или само за 93 лица би могло да се приеме, че са по политически причини. Ама в новите учебници, ще пише ли че концлагерите в света са измислени и за първи път практикувани от англичаните и усъвършенствани от нацистите, а в България въведени от фашистите? Ще пише ли за фашистките концлагери в „Еникьой“, „Гонда вода“, „Кръсто поле“, „Св. Анастасия“, за лагерите за прогресивни младежи-донаборници и млади войници край Гиген и край Белене, за еврейските лагери край Сомовит и Плевен? Ще пише ли, че депутатите комунисти са били, независимо от волята на народа, изпратени в концлагери?
В заключение, действията на министъра на образованието и науката, вживял се в ролята на диктатор на историческата истина ми припомня нещо от миналото. Радой Ралин произнесе знаменитото: „Не ме е страх от Министъра на културата, страх ме е от културата на министъра“. Е, сега това вече може да звучи по друг начин „Не ме е страх от министъра на образованието, страх ме е от образованието на министъра“. Да, страх ме е не само от изпълняваните от него комунистофобски поръки на Бойко Борисов. Страшно е един икономист-счетоводител с личен авторитарен-тоталитарен подход да поръчва на историци (професори, доценти и учители), т.е. на авторските колективи, какво да дописват, променят и допълват в учебниците по история.
Дума
