Официалните архиви на морския регистър в Сидни не оставят място за сантиментални фантазии. Корабът е построен през 1911 година в Гринок, Шотландия, от корабостроителницата Grangemouth Dockyard Co. Под първоначалното си име SS Corrimal той е регистриран като парен въглищар с единичен винт и парна машина с тройно разширение. Конструкцията му е класическа за началото на XX век – нито особено уникална, нито предназначена за вечност: стоманени нитове, дебели валцувани плочи и огромен товарен трюм за твърдо гориво.
През Втората световна война австралийското правителство го реквизира за нуждите на Снабдителната комисия на Общността (Commonwealth Supply Board). Задачата му е чисто логистична и абсолютно лишена от героичен блясък – превоз на провизии, амуниции и американски военни части до базите в Ню Британия и Тихия океан. След 1945 година корабът се връща към прозаичната си роля на крайбрежен въглищар между Нюкасъл и Сидни, а през 1951 г. е преименуван на SS Ayrfield от новия си собственик Bitumen and Oil Refineries Australia Ltd.
През 1972 година икономическата рентабилност на парахода окончателно изчезва. Соларните панели, дизеловите двигатели и модерният тонаж правят подобни парни ветерани напълно излишни. Корабът е изпратен в залива Хоумбуш – по онова време лицензирана площадка за разкомплектоване, управлявана от компанията Bardsley Bros. Операцията обаче спира по средата. Цените на скрапа падат, фирмата прекратява дейност и трюмовете на Ayrfield, заедно с тези на още няколко съда като SS Mortlake Bank и HMAS Karangi, остават изоставени в тинята.
Тук приказката за "прераждането" се сблъсква с тежката геология и химия на терена. Заливът Хоумбуш през 70-те години е един от най-замърсените водоеми в Южното полукълбо поради изхвърлянето на токсични дефолианти от химическия завод Union Carbide. Дъното е плътен слой от утайки, наситени с диоксини. Нито един класически растителен вид не би оцелял в подобна среда.
Но природата не действа по етични норми, а по линия на най-малкото съпротивление. Сивият мангров вид Avicennia marina – изключително издръжливо растение, способно да филтрира солта и тежките метали – намира идеален субстрат на палубата на Ayrfield. С течение на десетилетията морският вятър и птиците донасят утайки, прах и семена вътре в оголения трюм. Морската вода при прилив навлиза през прободените от ръждата стоманени листове на дъното, носейки тиня. В резултат на това вътре в корпуса се оформя затворена изолирана микросреда. Мангровите корени не просто растат върху стоманата; те използваният натрупания с десетилетия речен нанос и органични отпадъци, заклещени между шпангоутите.
Съществува обаче един сериозен технически и физически проблем, който масовите описания старателно пренебрегват. Стоманата с дебелина от десети век не е вечна. Под постоянното действие на солената вода и кислорода протича недвусмислена електрохимична корозия. Ръждясването на нитованите съединения намалява конструктивната якост на корпуса с всяка изминала година. Растящите мангрови дървета, които днес достигат значителна височина, упражняват огромно механично натоварване върху отслабената палуба. Стволовете и кореновата маса тежат десетки тона, а при силен вятър действат като платна, пренасяйки векторно напрежение директно към разрушаващите се подпорни греди.
