Математиката на материалите и архивите от хидрографските замервания показват, че корабът не "плава" в истинския смисъл на думата. Той е здраво заседнал в плътните речни утайки. Корпусът му вече е пробит на множество места, което означава, че вътрешното налягане на водата се изравнява с това на залива при всеки прилив и отлив. Това е едиствената причина плавателният съд все още да не се е разпаднал напълно под собствената си тежест и тази на растителността – тинята под него служи за структурна възглавница.
В началото на XXI век, когато правителството на Нов Южен Уелс започна мащабна програма за ремедиация на залива Хоумбуш заради Олимпийските игри в Сидни през 2000 г., стояха два избора: пълно нарязване и изтегляне на останките или изоставяне на място. Оценката на логистичните разходи и риска от разбъркване на токсичните диоксинови утайки на дъното показа, че всяка физическа интервенция би причинила повече екологични щети, отколкото ползи.
И така SS Ayrfield остана на място. Не като паметник на човешката преходност и не като чудо, а просто като изоставен индустриален обект, който е твърде скъп за премахване и твърде замърсен, за да бъде докоснат. Днес той е обект на наблюдение от страна на морски инженери и ботаници, тъй като представлява рядък лабораторен пример за това колко време е необходимо на индустриалната стомана да се върне към окислено състояние под натиска на био корозията и кореновите среди.
Всеки, който изследва развитието на крайбрежните зони в района на Сидни, може да направи паралел с документираните процеси в [архивните материали за индустриалното корабоплаване по река Парамата], където десетки подобни съдове са завършили съществуването си без никаква медийна разгласа. Разликата е, че при Ayrfield геометричната форма на трюма случайно е задържала правилния обем тиня за Avicennia marina.
С течение на времето металният скелет неизбежно ще се срути. Кореновата система на мангровите дървета ще разчупи остатъците от шпангоутите, а солената вода ще довърши това, което чукарите в Гринок са започнали преди повече от век. Няма място за излишна поетика: стоманата се връща към рудата, а дърветата Simply търсят хранителна среда, незачитайки нито историята на световните войни, нито естетическите предпочитания на минувачите.
