Романтичната представа за палеолитния човек, който тича през заснежената равнина с издигнато дървено копие срещу шесттонен вълнест мамут, е нищо повече от архивна илюстрация от XIX век, пренесена безкритично в съвременните учебници. В научните среди отдавна съществува сериозно разминаване между това, което се приема за изпитана теория, и това, което показват реалните разкопки и физическите закони.
Единият масов мит гласи, че учените отново са съчинили небивалици и че за палеолитния човек е било физически възможно да разчита предимно на мамутско месо, без да притежава метални оръжия. Другият крайностен вариант, също толкова разпространен, сглобява фалшива аналогичност с Африка: щом пигмеите в конгоанските джунгли са ловували слонове с копия, значи и европейският ловец от ледниковата епоха е прави същото.
Аналогията с африканските пигмеи и техния уж фундаментален метод — промъкване под спящ слон и нанасяне на единичен прободен удар в корема — се разпада при най-елементарен анализ на животинското поведение и анатомията. Всеки, който е прекарал дори месец в наблюдение на съвременните Proboscidea или е изучавал отблизо теренни съпоставки от Източна Африка, е наясно, че слонът не спи толкова дълбоко, че да позволи подобно пешеходно маневриране под тялото си. Дори да се допусне единичен подобен епизод, превръщането му в систематичен метод за осигуряване на храна е чиста фантастика.
Африканските племена, въоръжени с каменни или ранни метални оръжия, изключително рядко са ловували слонове. Причината не е липсата на смелост, а простият калкулатор на риска. В африканската савана и джунгла биомасата е богата на средни и малки тревопасни животни. Когато разполагаш с лък или леко хвърчащо копие, е много по-рационално да свалиш две антилопи, отколкото да рискуваш целия си род срещу разярен слон, чиято социална структура го прави изключително отмъстителен.
При обитателите на евразийските тундростепи през Късния Плейстоцен обаче икономическата ситуация е била коренно различна. Екосистемата на тундростепта не е днешната заснежена и безлюдна арктическа тундра. Тя е била сухо, изключително продуктивно пространство, dominated от огромни количества биомаса. Но тази биомаса е била концентрирана в сгъстени, едри единици. Вълнестият мамут и вълнестият носорог са съставлявали основната част от растителноядната фауна. По-малките и бързи животни са били значително по-малко на брой, а липсата на сложни метателни оръжия като лъка през този ранен период е правела лова на бързи копитни животни крайно неефективен.
За да оцелее в суровия климат, палеолитната общност е била длъжна да се насочи към гигантите. Не от героична суета, а поради липса на алтернативен калориен източник.
Ловът на мамути с пехотен сблъсък на открито е сигурна смърт. Тогава как точно са се справяли? Единственият физически възможно сценарий, потвърден от археологическите контексти в региони като Костёнки и Берлеж, включва пълно обездвижване на животното преди нанасянето на какъвто и да е фатален удар.
