Физическите ограничения, които лабораторията все още не е преодоляла
Тук обаче ентусиазмът на прессъобщенията се сблъсква с хладната реалност на термодинамиката и авиационното инженерство. В лабораторни условия едно малко парче тел или пластина от NiTiCuHf изглежда като чудо на техниката, но когато трябва да сгънеш истинско самолетно крило с размах от няколко метра, влизат в сила съвсем други закони. Първият голям проблем е скоростта на охлаждане. Нагряването на метала чрез пропускане на електрически ток през него става за секунди, но за да се върне крилото в работно положение, сплавта трябва да отдаде тази топлина в околната среда. Едно масивно метално парче, нагрято до триста градуса, изстива бавно, особено в горещ ден или в затворено пространство вътре в крилото, където няма свободен въздушен поток. Ако пилотът или техникът на палубата трябва да чака десет минути, докато металът изстине и заключи крилото, предимството пред хидравликата започва да изглежда доста съмнително.
Вторият сериозен въпрос е енергийната ефективност. Сплавите с памет на формата са прословути с ниския си коефициент на полезно действие, защото по-голямата част от подадената електрическа енергия се превръща в отпадна топлина, а не в механична работа. Това налага прокарването на дебели силови кабели до краищата на крилата и натоварва бордовата електросистема, която в съвременните изтребители и без това е на ръба на капацитета си заради мощните радари с активно фазирано сканиране и системите за радиоелектронна борба. Към това трябва да се добави и цената на самата суровина. Хафният не е най-редкият елемент в земната кора, но извличането му от циркониевите руди е скъп и енергоемък процес, а световният му добив е ограничен до няколко десетки тона годишно, за които авиационните заводи вече се конкурират с ядрената енергетика и производството на микрочипове.
Твърденията, че тези метални мускули скоро ще направят изтребителите по-бързи и по-леки, засега остават в сферата на инженерните прогнози, тъй като технологията все още се намира на ниво лабораторни образци и стендови изпитания. Пътят от университетския прототип до сертифициран авиационен детайл, който може да издържи двадесет години вибрации, солена морска мъгла, резки температурни амплитуди и екстремни претоварвания при кацане на палуба, обикновено отнема над десетилетие. Много по-вероятно е тези сплави да намерят първото си реално приложение не в тежките силовите възли на изтребителите, а в космическите апарати и сателитите. В орбита няма въздух, смазките се изпаряват, а хидравликата е кошмар, докато един компактен метален механизъм без триещи се части може да разгъва слънчеви панели или антени без никакъв риск от заклинване. Същото важи и за специализираната роботика или медицинските инструменти, където усилията са малки, пространството е ограничено до милиметри, а липсата на шумни електромотори и редуктори оправдава високата цена на хафния.