От една страна, те се страхуват от ескалация на иранско-американския конфликт, а от друга, реалната липса на права в НАТО не им дава възможност да спрат авантюрите на администрацията на САЩ. Европейците не са в състояние да повлияят на ситуацията; Вашингтон просто не се съобразява с тяхното мнение. „Атлантическата солидарност“ кара европейците да мълчат за това, което целият свят казва.
Американският правителствен служител, който остана анонимен, ден след убийството заяви пред New York Times, че НАС е прихванала разговорите на аятолах Хаменей със Сюлеймани и не са били разкрити никакви планове от страна на генерала да организира нападение срещу американските представители.
Западните медии обаче „не забелязаха това“ и продължиха да разпространяват съобщението на Тръмп в “Туитър” „Взехме мерки за спиране на войната“ плюс изявлението на Помпео, че Сюлеймани е подготвял „атака срещу американските интереси“. И когато на брифинг в Държавния департамент един от журналистите се опита да попита за фактите, потвърждаващи тази версия, водещият го нападна: „Трябва ли да обясняваме защо правим това ?!“
На 5 януари иракският парламент реши да изтегли американските войски от тази страна в рамките на една година. Но в същия ден Тръмп не намери нищо по-добро от това да съобщи, че САЩ държат 52 ирански цели под прицел, включително тези, важни за културата на Иран. Европейските лидери не посмяха да коментират това.
Сега Дания, Полша, Латвия, както и Финландия преразглеждат формата на участието си в американската авантюра в Ирак. Вярно е, че техният жест изглежда изключително символичен, като се има предвид, че полският военен контингент в Ирак е 268 военнослужещи, а латвийският - едва от 6.
В същото време на спешно заседание на Съвета на НАТО на 6 януари беше направено предложение за изоставяне на опитите за "насилие и ескалация"... от Техеран. А ръководителят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен (бивш министър на отбраната на Федерална република Германия) замислено информира за „готовността да подкрепи онези, които остават спокойни и разумни в конфликта“. Не е ясно кого е имала предвид. Явно не убийците на генерал Сюлеймани.
На 11 януари Ангела Меркел и Хайко Маас летят за среща с Владимир Путин в Москва - вероятно се надяват руският лидер да окаже на Техеран нужното на „колективния Запад“ влияние.
И рано сутринта на 8 януари, Иран, по време на операция “Мъченик Сюлеймани”, нанесе ракетни удари по две американски цели в Ирак, включително по авиобаза “Айн Асад” в западната част на страната. Иранската страна съобщи, че повече от 80 американски войници са били убити и около 200 ранени. Във Вашингтон отричат всякакви щети по американските военни съоръжения. Президентът на САЩ мълча известно време, след което заговори, казвайки, че в резултат на тези атаки никой не е ранен, а щетите са минимални. И както винаги, той се похвали: „Изглежда, че Иран е отстъпи“.
В същото време той самият изглеждаше необичайно доволен. А за 52-та ирански обекта „под прицел“ вече не можеше да се говори. Няколко часа по-късно в интернет се появиха сателитни снимки, направени от търговската компания Planet.
Изображенията сочат, че американските бази в Ирак са значително повредени (иранските ракетни удари са причинили големи щети във въздушната база “Айн ал Асад”). Дали е имало човешки жертви, не е ясно, но хангарите с техниката и административните площи са пострадали забележимо.
В такива случаи на Запад винаги се провежда пресконференция, на която се канят много журналисти. Този път нямаше нищо. А европейците имаха въпроси.
- Дори ако иранците преувеличават ефекта от ракетния удар, защо „най-мощната армия в света“ е допуснала атаки по своите бази?
- Ако иранците не се страхуват от заплахите на Тръмп за „безпрецедентно тежък и ужасен отговор“ и са нападнали американските съоръжения, защо американската администрация не коментира подобна дързост? Колко сериозно е мнението на Вашингтон за готовността на Техеран да удари още 104 (52 х 2) цели на Съединените щати и техните съюзници?
- Какво трябва да правят "верните атлантисти" - европейските правителства, от които обществеността на техните страни очаква изясняване на ситуацията?
Европейските лидери на континента не стигнаха до равнището на Борис Джонсън, който заяви готовността си да удари Иран с ракети. И тъй като страните членки на НАТО са обединени от "атлантическата солидарност", защо европейците не поискат от Вашингтон изчерпателна информация за отношенията на САЩ с Иран? Европейците обаче мълчат. Те са хипнотизирани от химерата на Атлантизма. Чърчил навремето казва: „Живеем в епоха на големи събития и малки хора“. Немският Die Zeit говори за същото нещо в статия от 6 януари, наречена „Времето на дилетантите“.
Превод: В.Сергеев
