Оманският възел и цената на преминаването
Големият спор, който взриви преговорите, всъщност не беше за геополитическо влияние или ядрени центрофуги. Ставаше въпрос за пари и административен контрол над трафика. Ормузкият проток е широк едва 21 мили в най-тясната си част, като плавателните канали влизат директно в териториалните води на Иран и Оман. Според Конвенцията на ООН по морско право (UNCLOS) от 1982 г. държавите имат право да регулират транзитното преминаване, но САЩ никога не са ратифицирали тази конвенция, което им позволява да интерпретират правилата както намерят за добре.
По време на тайните преговори в Оман американската делегация се опита да наложи механизъм, при който събирането на таксите за преминаване и контролът върху корабните манифести да се извършват от международна комисия под фактическия патронаж на Вашингтон. Това означаваше Иран да се откаже от суверенното си право да контролира собствените си води в замяна на обещания за частично вдигане на санкциите. Мохамад Багер Галибаф, който ръководи иранския преговорен екип, отсече, че времето на едностранните сделки е приключило.
Тази версия звучи логично, но числата на международните пазари показват по-дълбока игра. През Ормузкия проток ежедневно преминават около 21 милиона барела петрол, което представлява една пета от световното потребление. Всеки опит за силово пренаписване на правилата там води до незабавен шок на борсите в Лондон и Ню Йорк. Американските стратези изглежда са вярвали, че Техеран ще се огъне пред заплахата от тотална блокада на износа му, забравяйки, че иранската икономика вече е развила десетилетен имунитет срещу подобни санкционни режими чрез мрежата от т.нар. „сенчест флот“ и директни доставки за рафинерии в Шандун.
