На първо място, искам да обърна внимание на понятието „социализъм с китайска специфика“. За съжаление извън Китай и особено в Западна Европа не винаги този термин е добре разбран и често се възприема основно през призмата на класическия социализъм от 20 век като се поставя акцент на политическата система, а не на икономическото управление.
В действителност китайският модел представлява специфично съчетание между стратегическата роля на държавата и действието на пазарните механизми. Държавата определя дългосрочните национални приоритети и запазва контрол върху стратегическите отрасли, но в същото време пазарът играе решаваща роля при разпределението на ресурсите, развитието на частния сектор, конкуренцията и привличането на инвестиции. Именно благодарение на това съчетание Китай успява да изгради една от най-динамичните и конкурентоспособни пазарни икономики в света, която в редица области демонстрира ефективност и способност за бърза адаптация, съизмерими, а според някои анализатори дори по-високи от тези на много развити западни икономики. Китай произвежда близо една трета от световната промишлена продукция – повече от САЩ, Япония и Германия, взети заедно, изведе над 800 милиона души от крайна бедност след началото на реформите през 1978 г. Частният сектор вече създава над 60% от БВП, повече от 80% от градската заетост и над 70% от технологичните иновации, което показва, че пазарните механизми играят централна роля в икономиката.
Според официалната китайска концепция крайната цел не е самият пазар, а модернизацията на страната, повишаването на жизнения стандарт, намаляването на бедността и постигането на общ просперитет. В този смисъл пазарната икономика се разглежда като инструмент за развитие, а не като цел.
На второ място, искам да поставя акцент на принципите на управление. Освен прагматизма и стремежа към качествено развитие и ефективност, в центъра на китайската модернизация е преди всичко човека и народа. Именно поставянето на народа в центъра отличава китайския модел от западната модернизация. Между другото в много аспекти този модел си прилича с модела на приобщаващия капитализъм, за който все повече се говори в западните общества, след провала на неолибералния модел на капитализма, достигнал своите граници. Финансовите кризи, социалното неравенство и екологичните проблеми показват в глобален мащаб, че максимизирането на печалбата и количествения икономически растеж не може повече да бъде единствена цел на икономиката и обществата..
Китайската модернизация като алтернативен модел на развитие поставя благосъстоянието на населението, общия просперитет, социалната справедливост и дългосрочното национално развитие над логиката на капитала. Всички знаем, че за 100-годишнината от създаването на ККП през 2021 г. Китай постигна първата си стратегическа цел – изкореняването на крайната бедност. По официални данни за осем години близо 100 милиона души от селските райони са изведени от бедност, а 832 бедни окръга и около 128 000 села са извадени от списъка на бедните райони. Това е най-мащабната програма за намаляване на бедността в човешката история. След постигането на тази цел Китай постави нова, още по-амбициозна задача – до 2035 г. да завърши основно социалистическата модернизация, а до 2049 г., когато се навършват 100 години от създаването на Китайската народна република, и да достигне средно ниво на доходите на човек от населението на развитите държави.
На трето място, бих искала да обърна внимание на съвременната парадигма на развитие на Китай. През последните години тя се изгражда около стратегията за „двойна циркулация“, която съчетава вътрешния и външния икономически кръгооборот, но поставя все по-силен акцент върху вътрешните двигатели на растежа – потреблението, технологичните иновации, индустриалната модернизация и развитието на вътрешния пазар. В ранните десетилетия на реформи и отваряне икономическият успех на Китай разчита до голяма степен на експортно ориентирано производство, интеграция в световните пазари и голям приток на чуждестранни инвестиции. Днес обаче този модел достига своите граници. Външната среда стана по-несигурна и приносът на износа за растежа намаля. С промените в геополитическата обстановка, политиките за намаляване на риска на ЕС и политиките за разделяне на САЩ, външните пазари предлагат свиващ се капацитет за поддържане на този модел на растеж и дори го излагат на сериозен риск.
За това и Китай набляга на енергийната и технологична независимост. Но също на намаляване на зависимостта на икономическия растеж от глобалните пазари.
До 2024 г. вътрешното потребление представлява около 56,6% от БВП, като отбелязва значително увеличение (8,6 процентни пункта) в сравнение с предходния петгодишен цикъл (2016–2020 г.) (China Daily, 2025 г.). Тази промяна в стратегията за двойно циркулация е както структурна промяна, така и показва стабилен политически курс започнал още в рамките на 14-ия петгодишен план. За да реализира парадигмата на двойната циркулация, Пекин насочи реформите в четири основни измерения на вътрешния пазар и преоформи две измерения на своята стратегия за външните пазари.
На четвърто място, бих искала да обърна внимание на вътрешните реформи в Китай. Те се развиват в четири основни направления: 1) оптимизиране на производството, 2) стимулиране на потреблението, 3) преразпределение на доходите и 4) подобряване на пазарите на производствените фактори.
От страна на производството традиционните индустрии се модернизират, докато стратегически сектори – като например модерно производство, технологии, зелена енергия и индустрии, базирани на иновации – получават по-голяма подкрепа. Това е отказ от стария модел на нискобюджетно, експортно ориентирано производство към растеж с по-висока добавена стойност, задвижван от иновации. Ключовият принцип тук е оптимизиране на слабите области (преодоляване на недостатъците, търсене на автономни технологии и развитие на бъдещи индустрии) и развиване на силните страни (предимства на икономиите от мащаба).
Резултатите в технологичния прогрес са налице. През 2025 г. Китай за първи път влиза в топ 10 на Глобалния иновационен индекс, заемайки 10-о място и изпреварвайки Германия. Китай вече има 24 от 100-те водещи световни иновационни клъстера, повече от всяка друга държава след САЩ. Днес Китай инвестира над 3% от БВП в научноизследователска и развойна дейност, а в сектора работят над 6 милиона инженери и учени. В зелените технологии държи 70% от глобалното производство на соларни панели, над 50% от вятърните турбини и е световен лидер в батериите за електромобили. В мобилните плащания, смарт градове и високоскоростни влакове – иновациите вече променят ежедневието на милиарди хора.
От страна на потреблението, реформите разширяват и стабилизират вътрешното търсене в различните групи по доходи и региони: Китай работи усилено за задържане и разширяване на средната класа в обществото. Затова помагат и 1) Урбанизацията остава ключов инструмент. Към края на 2023 г. над 66% от населението на Китай живее в градски райони, което отразява десетилетия на масова миграция от селските към градските зони (Hangzhou, China, 2025). Китай реформира системата за регистрация на домакинствата (hukou) и даде възможност на новите градски жители – много от които бивши селски работници – да имат достъп до жилища, здравеопазване, образование и социални помощи. Тези реформи имат за цел да отключат потенциала за потребление сред по-широк сегмент от населението. 2) Политики за различните групи по доходи: домакинствата с високи доходи получават стимули да харчат в страната, включително чрез безмитни зони. Домакинствата със средни доходи се ползват с контрол на цените на жилищата, за да се предотврати прекомерна финансова тежест. Домакинствата с ниски доходи се обслужват чрез увеличени трансферни плащания и подобрен достъп до обществени услуги.
От страна на преразпределението са следните мерки: 1) Фискалните и социалните политики са засилени: за 2025 г. правителството увеличи пряката фискална подкрепа за домакинствата чрез мерки като политики за растеж на заплатите, подобрено социално осигуряване, разширени субсидии за медицинско осигуряване, по-високи пенсии и програми за потребителски стоки. Не мога да не спомена тук и заплатата за издръжка – от този петгодишен план Китай поетапно почва са свързва заплатите със заплатата за издръжка. 2) Пазарът на жилища е стабилизиран. Политиките сега дават приоритет на достъпните обществени жилища под наем, субсидираните жилища под наем за млади хора и нови градски жители и жилищата със споделена собственост. Рейтинговата агенция S&P Global изчисли, че социалните жилища са съставлявали 8% от първичните продажби в големите градове през 2023 г. и биха могли да достигнат 20% през 2026 г. (Reuters, 2024). 3) Данъчните реформи включват по-прогресивно данъчно облагане, фискални трансфери от централните към местните власти и укрепване на мрежата за социална сигурност в подкрепа на населението с ниски доходи и селското население. Тук искам да добавя, и че през 2025 г. Китай публикува и своята стратегия за дългосрочна грижа, която набелязва цели и мерки за справяне с огромния демографски проблем.
На пето, последно място, искам да обърна внимание на една тема, която според мен в България все още е почти непозната – глобалните инициативи на Китай.
Когато говорим за китайската външна икономическа политика, обикновено се сещаме за инициативата „Един пояс, един път“. Това е първата голяма и фундаментална инициатива от 2013 г., чрез която Китай започна да изгражда физическа и икономическа свързаност между Азия, Европа, Африка и други региони чрез инфраструктура, транспортни коридори, пристанища, железопътни линии, енергийни и инвестиционни проекти.
Но това е само първият пласт. След „Един пояс, един път“ Китай последователно разви още четири глобални инициативи – Глобалната инициатива за развитие (2021 г.), Глобалната инициатива за сигурност (2022 г.), Глобалната инициатива за цивилизациите (2023 г.) и Инициатива за глобално управление (2025 г.). За тях у нас почти не се говори, въпреки че именно те очертават китайската визия за бъдещото развитие на световната икономика, международната сигурност, диалога между цивилизациите и реформата на глобалното управление.
А когато се говори, особено в западните академични среди, често подходът е скептичен: „Китай няма да определя какъв ще бъде световният ред и какво трябва да правят другите държави.“
Какъв обаче и смисълът зад тези инициативи? Китай вече не иска да бъде възприеман само като производствена сила, търговски партньор или конкурент или инвеститор в инфраструктура. Китай се стреми да бъде разпознат като държава, която предлага концепции, език и рамка за глобално управление.
С тях Китай казва, че развитието трябва отново да бъде поставено в центъра на световния дневен ред, че сигурността не може да бъде изграждана срещу или за сметка на други държави, а трябва да бъде обща и неделима, че няма една-единствена правилна цивилизация или модел на развитие и че всяка държава трябва да има право да избира своя собствен път. А Глобалната инициатива за глобално управление поставя най-големия въпрос – как да бъдат реформирани международните институции така, че да отразяват реалностите на XXI век. Китай настоява за по-голямо участие на развиващите се държави във вземането на решения, за реформа на системата на глобалното управление, за по-силна роля на ООН, за нови правила в области като изкуствения интелект, цифровото управление, климатичните промени и глобалното здравеопазване, както и за международен ред, основан повече на многостранно сътрудничество, отколкото на доминирането на една или няколко велики сили.
Разбира се, тези инициативи трябва да бъдат разглеждани критично. Има въпроси за прозрачността, дълга, екологичните стандарти, реалната симетрия в отношенията и разликата между официалната реторика и практиката. Но подценяването им би било грешка. Защото чрез тях Китай всъщност заявява: „Ние вече не сме само участник в глобализацията. Ние сме един от архитектите на следващия етап на глобализацията.“
Затова според мен е важно в България да започнем да говорим по-сериозно за тези инициативи. Не за да ги приемаме безкритично, но и не за да ги отхвърляме автоматично. А за да разберем как Китай мисли за света, как вижда собствената си роля в него и какви възможности и рискове създава това за малки и средни държави като България.
