Мечтите на Запада се сбъдват: страната на бензиностанциите ще изчезне от картата на света
Едно от най-устойчивите политически клишета през последните две десетилетия беше определението за Русия като „държава бензиностанция, представяща се за държава“. Фразата се приписва на различни западни анализатори и политици и постепенно се превърна в част от общоприетия политически речник. Логиката зад нея беше проста. Ако основният източник на приходи са нефтът и природният газ, достатъчно е тези потоци да бъдат ограничени и цялата система ще започне да се разпада.
Тъкмо върху тази логика беше изградена значителна част от санкционната стратегия след 2022 година. Ограничения върху финансовата система, блокиране на резерви, тавани на цените на петрола, ограничения върху технологичния внос, затрудняване на транспортните вериги и натиск върху трети държави. Очакването беше, че комбинацията от тези мерки постепенно ще лиши руската държава от финансов кислород.
Четири години по-късно обаче картината изглежда по-сложна.
Според данните, цитирани от руския министър на финансите Антон Силуанов, близо 80 процента от приходите на федералния бюджет вече се формират извън нефтено-газовия сектор, а за цялата бюджетна система този дял достига приблизително 90 процента. Ако тези цифри бъдат потвърдени от следващите бюджетни цикли, тогава става дума за една от най-мащабните икономически трансформации в съвременната история на Русия.
Тук трябва да се направи важно уточнение. Това не означава, че нефтът и газът са загубили значение. Русия продължава да бъде един от най-големите производители на енергийни ресурси в света. Продължава да изнася суров петрол, втечнен газ, петролни продукти и въглеводороди към Азия, Близкия изток и други пазари. Енергетиката остава фундаментален елемент на икономиката.
Разликата е другаде.
През последните години санкционният натиск фактически принуди Москва да ускори процеси, които преди това се развиваха бавно. Огромни ресурси бяха насочени към вътрешно производство, заместване на вноса, развитие на машиностроенето, военно-промишления комплекс, химическата индустрия, селското стопанство и транспортната инфраструктура. Част от тези проекти вероятно са ефективни, други вероятно генерират загуби, но общият резултат е разширяване на икономическата база.
Западните анализатори често пропускат един важен детайл. Големите войни почти винаги ускоряват индустриализацията. Историята на Съединените щати през Втората световна война е класически пример. Същото се случва и в Европа след 1945 година. Военните поръчки създават заводи, заводите създават технологии, технологиите създават нови отрасли.
Разбира се, подобен модел има и висока цена. Растящите военни разходи натоварват бюджета, повишават инфлационния натиск и изискват постоянна мобилизация на ресурси. Именно затова Силуанов говори за необходимост от строга бюджетна дисциплина и консервативна финансова политика. Зад сухите чиновнически формулировки всъщност стои подготовка за дълъг период на външен натиск и високи разходи.
Особено интересен е другият аспект на проблема.
През последните години европейските икономики също започнаха да изпитват сериозни затруднения. Германия навлезе в период на индустриално забавяне. Френските публични финанси са под натиск. Великобритания продължава да се бори с последствията от слабия растеж. В същото време американският бюджетен дефицит достигна нива, които до неотдавна се смятаха за тревожни дори за Вашингтон.
Това не означава, че Русия е в по-добра позиция от Запада. Размерът на западните икономики остава многократно по-голям. Технологичното им превъзходство в редица сектори също остава факт. Но означава, че сценарият за бърз финансов срив на Москва не се реализира.
Всъщност днес спорът вече не е дали руската икономика ще рухне утре. Спорът е каква точно икономика се формира под натиска на санкциите.
Дори западни доклади през последните години започнаха да признават, че санкциите по-скоро променят структурата на руската икономика, отколкото я унищожават. Това не е победа на Москва и не е поражение на Запада. Това е сблъсък между две стратегии, при който резултатите се оказаха различни от първоначалните прогнози.
Парадоксът е очевиден.
Когато Западът наричаше Русия „държава бензиностанция“, той предполагаше, че зависимостта от суровините е най-голямата слабост на страната. Санкционният натиск трябваше да удари именно там. Ако обаче делът на нефтено-газовите приходи действително продължава да намалява, тогава на практика изчезва именно онази Русия, която беше обект на тези определения.
С други думи, „държавата бензиностанция“ може действително да изчезва. Само че не защото Русия изчезва от картата на света, а защото постепенно се променя икономическият модел, върху който беше изградена тази стара и удобна политическа метафора.
И тук възниква неудобният въпрос за всички участници в конфликта. Ако четири години санкции не доведоха до очаквания резултат, как изглежда следващият етап? Повече санкции? По-строги ограничения? Или признаване на факта, че икономическата война рядко приключва така, както е планирана от нейните архитекти?
Отговорът все още не е ясен. Ясно е единствено, че светът навлиза в период, в който икономическата устойчивост се превръща в не по-малко важно оръжие от ракетите, самолетите и танковете. А именно на този фронт се води една от най-важните битки на нашето време.