Попов очевидно така се е метафоризирал, че в своето интервю, дадено на един изкуствен и високопарен език, случайно издъхва една голяма истина. Тази истина е раковият тумор, който грантовите маниаци се опитват да имплантират в нашата крехка публичност и да го удостоят със статута на аксиома. Попов този път обаче не си е дал зор да прикрива истината, а е казал нещата директно, толкова директно, че вероятно ще трябва да изкара цялата следваща година на курс по "метафори на грантовия новговор", за да поправи щетите, които е нанесъл.
Така, на въпрос следва ли България приоритети в своята външна политика, Попов отговоря буквално следното:
"България се държи добре на външнополитическа сцена, следва правилна ориентация, но собствени приоритети няма как да има. Такива приоритети имат класическите национални държави, които се грижат сами за себе си и имат ресурс за това. Такива са САЩ, Китай, Япония, Русия, Великобритания. В така структурирана среда България трябва да уцели по-точна ориентация към значителен международен съюз и да функционира пълноценно в него. Това засега се прави добре".
Прочетете пак казаното. Сега го осъзнайте. Според Попов е напълно нормално България да няма приоритети. Защото в неговия свят приоритети могат да имат само големите страни, каквито са изброените. Разбира се, той дрънка врели-некипели. Унгария, Чехия и дори Полша дадоха ясен пример как една малка страна (добре де, Полша не е малка, но очевидно не съществува в погледа на Попов, защото разрушава тезата му) може да отстоява собствени интереси. Големият международен съюз, към който ни съветват да се прикачим като пиявица, е една аморфна политическа маса, където тече безмилостно ритане по кокалчета за налагане на отделните национални интереси. Ама безмилостно.
Нашият метафоризиран интелектуалец обаче има друга визия. България трябва да стои и да мълчи. Да търпи да гледа как другите отстояват приоритети, но свръхцелта на нейното поведение да бъде простото стоене в "значителния международен съюз" без да прави нищо за себе си.
Това е огромен проблем на нашата псевдоевропейска мисъл. ЕС се представя като цел само по себе си. Нещо като окончателен край не само на българската история, но и на българската политика. Каквото е добре за ЕС, автоматично трябва да е добре за България. Което разбира се е пълна простотия, както показа случаят с руските санкции. А и много други политически истории. Българският грантаджия иска да приключи времето тук и сега, защото, ако има раздвижване на политически пластове, ако България развие признаци на автентична държавност, то, ясно е, бардовете на геополитическото статукво ще изпаднат от кораба на историята.
И заради това на помощ идва хипнотичното дрънкане на глупости. Да нямаш приоритети - това е правилно поведение. България трябва да открие по-силната банда в квартала и да стои там и да си кюта с надеждата да бъде защитена, ако бурята, която се вихри, стане прекалено силна. В погледа на метафоричния интелектуалец България дори не трябва да се бори за нещо и това е правилно поведение. Правилно е да си на колене. Правилно е да мълчиш. Правилно е да облечеш лакейската ливрея и да облееш с топли целувки ръката на господаря.
Сега нека да се върнем към речта на Доган, с която той като снайперист уцели Лютви Местан в десетката и да видим защо толкова много хора я прочетоха възторжено, пък били и те предишни негови хейтъри. В нея Доган атакува именно такова клиширано разбиране за Европа. ЕС в момента наистина е ступор и изобщо не знае какво да прави. Така че присъствието на България там само по себе си не е никакъв отговор. И докато Европа изяснява пред себе си своя образ, ако изобщо вече е в състояние да го направи обективно и смислено, именно през националния си интерес и суверинитет всяка държава трябва да мине през бурята. Но метафоризираната интелектуалщина иска да ни лиши от този чадър. Тя иска да замъгли политическата идентичност на България и да я лиши от инструменти за развитие в този усложняващ се и изперкващ свят. Не е необходимо да улавяш морфичните резонанси и да имаш достъп до портали, за които другите нямат пропуск, за да разбереш, че в ситуация на криза най-лошо е да си превил гръбнак, защото оголваш циничните части на своето световъзприемане и ги предоставяш за колективно ползване на "значителния международен съюз".
Ще си позволя да разчета думите на Попов като хронична криза на евроатлантическата идеология, която не може да предложи свой проект за промяна на света. И заради това нейните подопечни интелектуалци в момента не раждат анализи, а приспивни песнички. Те не знаят как да се справят с променащия се свят, който носи в себе си тътен на светкавици и гръмотевици. Те не знаят и как да живеят в една България, която вече няма да робува на блуждаещите клишета, а ще търси собствен път в мъглата, която става все по-гъста.
Метафорите на публичната политика са станали интелектуални червеи, които са им разяли остатъците от мозък.
