“Ало, къде си сега? Да тръгнем една към друга и да се срещнем по средата на пътя” – нарежда Латинка по телефона. Такава е – бърза, динамична, без да е невротична. Едва се вмъквам в напрегнатия й график. Хващам я в движение, докато снове с колата си между снимките за италиански филм и задължителното всекидневно плуване в столичен басейн, превърнало се в ритуал. Пенсионерка ли? Латинка Петрова кръстосва столицата на педал и урежда бързи срещи, като междувременно консултира по телефона щерка си Линда, решила да сготви една от чудните мамини манджи. “Ще опитам, маме, непременно, като си дойда довечера”, нарежда тя. “Царската дъщеря се хванала да готви, нека опита” – кръшният й смях полита над улицата, потънала в тежка жега. Приседнали сме на първото по-читаво кафене по средата на пътя ни, за да не губи Латинчето време.
Не се притеснява да говори на тема възраст. И с това се шегува: “Аз съм давала интервю и за пионерската организация “Септемврийче”, и за “Народна младеж”, ако трябва, и в “Четвърта възраст” ще дам”, смее се Латинка. Че има ли четвърта възраст? Има, но прескачаме темата за онези късни години на безпомощност. “Та кой определя възрастта ти? – Латинка е подпряла ръката си с хубав маникюр и дълга елегантна цигара на масата, готова за спор с въображаем опонент. - Всичко е въпрос на кондиция, на мислене, на ниво - емоционално и рационално. Годините да ги броят статистиците. Моята грижа е денят ми да е пълен с удоволствия. А те са свързани с моя пиетет към дома, към кухнята ми, към плуването. И, разбира се, с работата ми в театъра, в киното и радиото. Да прочета вестниците, да любопитствам накъде отива политиката. И така хем поддържам сивото вещество, хем участвам в политическия живот. Може това да е от козирожката природа (Латинка е родена на 1 януари 1944-а), не знам. Обичам да казвам, че съм чула последния залп на войната и първия на мира.”
Сладкодумница… Думите й се леят някак леко, а тя остава спокойна и ведра. “О, аз съм на “плей”, като Шехеразада. Включваш ме да си говоря и си почиваш” - гръмкият й смях отново цепи заспалата улица. “Аз съм от поколението, което много четеше. Например езотерика на френски, защото това ме вълнуваше. Завърших Алианс Франсез. Беше много престижно. Тогава всички бяхме “франкофони с акордеони” (имитира френското “р”). Но майка ми, нали е с македонска жилка, плащаше само за сестра ми да учи акордеон и я караше после да преподава на мен. После учих и пиано… Беше лукс да го имаме и нарисувах на масата в кухнята клавишите, за да се упражнявам – за пръв път тъга пробягва през лицето на Латинка. – Още помня това зловещо чукане на пръстчетата върху дърво, вместо истински клавиши…”
Мечтала ли е за ролята на Офелия или Гертруда, както мъжете актьори бленуват за Хамлет? “Никога не изиграх царица и фея. Първо, гласът ми е много плътен, за да бъда Офелия, но съм характерна. Важното е да носиш ха-рак-тер. Кухнята ни е много специфична и смехът, който е вътре, на репетиции, не може да стъпи на сцената. Казвали са ми: “Що хвана тая ваджишка професия?”. Означавало “дяволска”. И все си мисля, че ако има някъде хоро на ангели и дяволи, това явно става само при нас, в театъра… Щастлива съм, че съм в тая орбита – духът да се издига, да се разрушава и отново като феникс да изскача от пепелта… Не си отива човешкият дух. Майка ми ни напусна на 96, а планираше какво ще прави след 5-10 години. А не както сме свикнали да казваме: “Абе да сме живи и здрави до понеделник” или “Да доживеем до утре, пък ще видим”.
Латинка е убедена, че когато живееш на по-широк мащаб, нещата се случват – предизвикваш ги. И когато имаш духовно послание, не можеш просто да седнеш пред блока и да обсъждаш болежките си с комшийките. “Аз съм винаги на ток, винаги с макиаж и парфюм. На бабичките пред блока казвам: “Здравейте, момичета!”, а те - “Божкеее, Латинке” – тя имитира беззъба баба и се кикоти. Поне петнайсет години смъква със стегнатия си вид и искряща жизненост. “Може би ми липсват погледите на мъжете, когато бях млада и се познавах с всички по “Раковски”, признава тя с лека тъга.
За здравето си е лаконична: “Не ме интересуват нито билки, нито лекарства, не ги ползвам. Не знам и какво е сънотворно. Имам здрав сън 8-10 часа. Плодовете са ми много важни също, те са ми като амброзия. Няма ден без да хапна ябълка. Майка ми, която е от Кюстендилския край, навремето през зимата, като нямаше плодове, хапваше киселици. Тези навици са останали, у нас и сега винаги има плодове.”
Денят на Латинка започва с благодарност към Бога, че нищо не я боли. “Гледам се в огледалото, правя няколко корекции, харесвам се общо-взето, уважавам се. След това имам своите два часа плуване всеки ден.” Случила е на деца и семейство Латинка. С мъжа й Красимир Джонголов, художник, певец, резбар, са заедно от младежките години. Синът й Мартин Джонголов е ядрен физик, доктор на науките, завършил в България, след това в САЩ. Работил е в най-голямата лаборатория за ядрени изследвания в Канада и сега се е върнал, за да удари едно рамо на българската наука. Дъщерята Линда е завършила испанската гимназия, след това българска филология и журналистика в СУ. Работила е две години в новинарския отдел на Нова телевизия, а сега си пише аспирантурата по журналистика.
Голямата лятна страст на Латинка са снимките във филм за Рудолфо Валентино, италианска продукция. В него тя, заедно с Марта Вачкова, играе богата дама от онези, които са наддавали за правото на един танц със своя любимец. В момента репетират танците. Съобщава го с удоволствие, личи си, че й е приятно, харесва Валентино, сценария и работата си.
Подбира ли ангажиментите си в киното, когато става въпрос за средства? “За сериозни средства”, поправя ме актрисата и с това обяснява всичко. Не се дразни, че е нашумяла най-вече след великолепните си рекламни етюди за мобилен оператор. Приема го като работа. Предстои й нов театрален сезон и тя с любов говори за своите роли. В Народния ще продължат с проекта “Хайд парк”. И Ана Бижуто ще бъде в “Луда нощ по френски” в частния театър “Ариел”. След 300 представления двете с Елена Кънева продължават авторския спектакъл “Така не става”. Играе и “Щури маневри” в частен театър. За своите ангажименти Латинка се шегува, че е “на сергия”, който я пожелае, не е закрепостена към никоя трупа. Но признава, че не може без сцената. “Шумът от аплаузите е допинг, но за живот, а не като при наркотиците – за гибел”, казва тя. Сатиричните роли ли са нейната стихия? “Да, това ми е природата. Аз така говоря – с намигане.”. Често се чува с приятеля си Юлиан Вучков, за да се посмеят на нещата, които се случват наоколо. “Нестандартен е, затова го обичам”, хвали го Латинка.
Какво прави в миговете, когато остава насаме със себе си? “Не се отказвам от своето Аз. Изградила съм си свой параклис, в който приемам гости. Но след това затварям вратата и оставам в своя свят на поезия, музика, Шуман, книги и пак Шуман… И си казвам, ако можеше да се повтори някога този мой живот, пак така щях да го изживея”, казва актрисата и за миг стихията й сякаш се укротява. Но само за миг. После се опомня, сбогува се сърдечно, скача в колата и отпрашва към следващата си спирка.
