/Поглед.инфо/ Затънали в мерзостите на последния четвърт век, все по-трудно преценяваме кое е по-унизително: да загубим собственото си достойнство, да гледаме как други не просто си го губят, а го захвърлят, или да бъдем свидетели как медиите и обществото си мълчат, когато трагичната му липса е в репертоара не на дъното, а на върховете. Последният хит в този жанр показва как сериозно изглеждащи мъже, които са и политици с висок ранг, раболепно целуват ръка на най-дългогодишния премиер на прехода. Имаше откъслечни реакции във фейсбук, както и в някои сайтове, които направиха сравнение с Кръстника. Прилики с мафията наистина са налице, особено ако се обърне внимание как целуваният сам побутва ръката си. И я държи не хоризонтално, както примерно правят персонажите от цикъла "Сватба" на Владимир Димитров-Майстора, а я поднася, сгъната в китката. Та да е ясно, че е истински бащица, а не просто някой свекър, който с акта на целувката приема снахата в рода си.
Сицилианските порядки в тези среди обаче имат своите български особености и дори корени. Да не се връщаме чак до бай Ганю, достатъчно е да си припомним Миташки, управителя на ресторанта от "Оркестър без име". На сватбата на дъщеря си този нагъл шмекер подарява нова лада на младото семейство. Прави го по най-обидния начин - размахва ключовете на колата под носа на зетя и с просташкото "Оп-оп-оп-оп!" го подканя да целува ръката му. Защото тая ръка ще го храни. Но и в този епизод никой не се възмущава. Шумната реакция на сватбарите изразява одобрение, че и възхищение, дори майката на колебаещия се младоженец бърза да възкликне: "Целувай, сине!" Ужасена да не би тъстът да се докачи и не само колата, но и всичко друго материално, което ръката му и занапред ще дава, да се размине.
Миташки от филма е пълновластен господар на ситуацията. Оркестърът ще си тръгне, не както са се уговорили, а когато той благоволи да го освободи. "Кой казва тука "довиждане"? - сопва се той. - Аз, аз казвам тука "довиждане"! Никакво спиране, аз ще ви кажа кога да спирате. Ще свирите, аз плащам!" Миташки от политиката действа по същия начин. Той, той казва докога да "свирят" и парламентът, и правителството. Не може те сами да преценяват дали да си изкарат мандата, или да го прекратят предсрочно. Той решава това и всички трябва да се съобразяват.
И те се съобразяват. Не само не се гневят, но даже целуват ръка. В една от незабравимите сцени на "Полицаят се жени" героят на Луи дьо Фюнес - Крюшо, се втурва да спасява любимата си Жозефа от лапите на избягал от затвора. Намира тяло, цялото омотано в завеса, но все пак живо, и, мислейки, че е нейното, започва радостно да целува подалата се ръка. В един момент усеща, че ароматът не е парфюмен, близва изпитателно кожата, но тя се оказва необичайно потна за изискана дама, изскубва дори няколко косъма и проумява заблудата - опакована е не Жозефа, а шефът му Жербер, чието име днес по отива да е Гербер. Почувствал достойнството си накърнено, Крюшо стоварва няколко тупаника върху увития. Кариерата му е мила, но не и ако ще трябва да целува мъжка ръка, па макар и тя да е на прекия му началник.
Хитреците на нашето време обаче нямат задръжки. Сякаш в ушите им кънти онова: "Целувай, сине!" И те целуват, защото от тая ръка им зависи всичко. Не се вълнуват дали тя е чиста - в буквално и в преносно значение, и къде е бъркал с нея, пак в двата смисъла. Може довчера да са наричали партията на Миташки "шайка", да са издали книга с 262 страници обвинения срещу нея, да са я упреквали в рекет и корупция, в задкулисие. Днес обаче влизат в нейните листи. Може да са се клели, че няма да позволят никога повече лидерът на тази формация да седне в премиерското кресло, да го плашат със затвор дори. А после да му станат съветници. Пък и самият Миташки ги подбира все грешни, та да не му философстват, а да изпълняват, каквото им каже, и да му целуват ръка, че ги е вкарал в играта. Без да се кахърят, че са с по-ниско достойнство дори от най-вземания за подбив в цяла поредица от филми френски полицай.
Неслучайно в замисленото продължение на "Оркестър без име" музикантите са неудачници, докато Миташки, целият в златни ланци, слиза от лъскав мерцедес. Както може да се предположи, купил е половината хотели по морето. Сценарият обаче остава нереализиран, а през 2000 г. авторът му Станислав Стратиев умира. Но ние знаем какво щеше да се случи с героя, ако драматургът беше поживял повечко. И не защото сме гадатели, а тъй като естественият път за развитие на Миташки щеше да го изкачи до премиерския пост. Няма как да е другояче, щом и медиите, и обществото не се трогват от потъпканото или захвърленото достойнство, и то дори когато унизителните етюди се разиграват не в низините, а на държавния връх. И докато левицата не успее да промени това, десницата все така ще целува десницата на най-дългогодишния премиер на прехода.
Дума
