/Поглед.инфо/ Кой в днешното постмодерно време говори за мисия и отговорност на писателя? Тази тема отдавна не е модерна и дори предизвиква неприязън у новите постмодерннистките литератори. Но аз подемам този разговор, за да подсетя българските писатели, че дори и днес, когато всичко е позволено и е постигната най-голямата възможна свобода на словото, те не са освободени от основните си отговорности, с каквито винаги и във всички епохи са натоварвани творците на художествената литература. Който се откаже от тях или ги премахва с присвоеното си право да се разпорежда, и поради това не ги зачита и изпълнява, трябва да знае и да запомни, че на него просто не му е позволено да бъде писател. И не е!
Днес навсякъде, дори и в литературата, господства пазарът и на писателя са му възложили да се занимава с „писане” и „да пише текстове”. Задължително е обаче текстове му да се продават. Няма значение какво съдържат. Важното е „да се харчат”, да забавляват и провокират читателите, за да ги купуват. Защото стойността на писателя се измерва по количеството продадени негови книги, по интереса на рекламните агенции и агенти, по популярността в телевизиите и медиите, по броя на наградите, които е получил.
Времето ни е такова – пазарно, стоково-парично! То налага правила и ако ги спазваш, можеш да се надяваш на успех.
А ако не ги спазваш?
Тогава ще ти е трудно и се обричаш да живееш далеч от шума, хонорарите, наградите, стипендиите на чуждите фондации, оживленията около името ти, публичността. Тогава ще бъдеш никой.
Ето дилемата! Тя изключва свободния избор, защото всичко става от само себе си, по нечия чужда воля, която най-често е на случайността. А случайността изобщо не се ръководи от естетически съображения. Още по-малко определя задачите и отговорностите на съответния писател. Който успее да се уреди с тиражи, хонорари и слава, се урежда! Тежко на останалите!
Битието и битът на писателя се затварят в тази рамка. Тя е рамката на българския литературен живот. Никъде вътре в нея няма да срещнете размишление за ролята и мястото на писателя днес, за неговата отговорност и мисия; за таланта му на художник, както и за значението му като обществена фигура, за дълга му да съхранява и пренася в бъдещето националния дух; за това доколко и как изразява този дух, дали творчеството му проповядва висок морал, състрадание, любов към човека – особено към онеправдания. Не, писателят се занимава с писане и пише текстове, а текстовете не са творчество, не са изкуство, естетика, слово, мисия.
Литературата никога не е била производство за печелене на пари и устройване на живота на нейните работници и служители. Ако беше такава, днес щяхме да четем хонорарните сметки на класиците от предишните епохи и документите за тиражите на книгите им. Нямаше да са ни нужни тези книги – освен може би като натрупан опит за забогатяване, успех, късмет или просто за сносен живот без много усилия. Това не означава, че „ръкописът не може да се продаде” (Пушкин), но това е после, а не най-важното и заради което творецът живее в изкуството.
Някога, а това означава – винаги, се говореше много за ролята и мисията на писателя. Защото на литературата се гледаше с почит и уважение, съкровено, а писателят беше ни повече, ни по-малко, свещенослужител, жрец, магьосник, властител на душите. Той беше човек на почит и уважение, с когото не е прилично да се интимничи, да се държиш непристойно и невъзпитано, защото е от друг свят и служи на високи цели. Макар че истинският писател винаги се държи просто, скромно, по човешки, достъпно.
Но аз разсъждавам за отговорността и мисията на писателя. Те се въплъщават в творчеството му, но и в неговото обществено положение, активността му сред хората, в посланията, които отправя, в думите, с които общува. Той е посветен да учи хората, да им отваря очите и обяснява света, да ги води към доброто, като им помага да го разпознават и обикнат. А не да ги забавлява или отчуждава от народа и отечеството, за да ги направи „европейци” и безлични потребители.
Писателят е обществена личност. На него лежи огромна отговорност за човека, отечеството, та дори и за човечеството. Защото думите му значат много и почти винаги се възприемат на доверие. Ако излъже, последствията за мнозина ще са тежки; ако заблуждава, ще заблуди невинни хора, чийто грях е, че са го чели, слушали и повярвали. Те ще тръгнат след тези думи, но няма да стигнат далеч.
Писателят е призван да променя света и да увлича хората към усилията му, за да стане този свят по-добър и справедлив. Ако мислеше единствено за себе си и за тиражите на книгите си, защото от тези тиражи ще спечели много, то и читателите и слушателите му ще правят същото. И нищо друго няма да ги интересува.
Днес, когато над вас е надвиснала страшната опасност да изчезнем като народ и нация, когато езикът ни се е разпаднал и изгубил своята сила, енергия и красота, писателят е длъжен да прояви своята отговорност и загриженост за случващото се и да се превърне в духовен водач на народа, в негов избавител и спасител. Няма кой друг да каже какво да се прави.
Ще повторя: истинският писател не се занимава с „писане” и не съчинява „текстове”. Той е творец и неговото дело се нарича литература. Но за да бъде такъв, трябва да е талантлив, да владее езика и да пише изящно, да бъде майстор на словото. Писателят създава и развива националния език, придава му изящество и прелест, каквото без неговите усилия не би постигнал. Той извлича от разговорния език всичко, което е благозвучно, красиво, чисто и ясно, и го влага в книжовния. И обратно: писателят внушава на разговорния език, че е нужно да използва богатството на литературния. Непоносимостта към вулгарностите, грубите думи и изрази, простащината и неграмотността също е вменена в мисията на писателя. Езикът се саморегулира, ала под наблюдението и дори прякото вмешателство на писателя и литературата.
Състоянието на днешния език и в литературата, и на улицата, и в медиите е катастрофално. То е знак за ниска култура, опростачване на нравите, опошляване на отношенията между хората. Бедата не е чак толкова в нашествието на чуждици, особено от английски, а в разрушаването на синтаксиса и стила на говорене и писане, в неуважението към словото. А писателят нехае и чака някой друг да му свърши работата и чрез измислени закони да спасят езика, който сами те бежалостно разрушават.
През последните десетилетия сякаш всичко бе оставено на политиците. Те бяха натоварени със задължения и отговорности за всички сфери от живота – дори и за литератеурния живот и езика. Това се оказа удобно за българския писател и той тихомълком се освободи от отговорността да бъде защитник и водач на народа. Гласът му се изгуби напълно и рядко някой ще го чуе да се опълчи на властта заради нейната разпасаност и отчуждеността й от живота на хората. Писателят проплаква от време на време, че никой не се грижи за него, че не му дават пари и трудно издава книгите си. Но мълчи, когато е длъжен да изкрещи че народът живее бедно и зле. Осмели ли се все пак да проговори, ще укори другите, особено политиците, за това. И така ще оправдае бездействието си.
Мълчанието на писателя е мълчание от страх, духовна леност, занемарена съвест, замъглено съзнание и, казано направо, безотговорност. Какво ли още трябва да се случи, за да се стресне, окопити и излезе от апатията и егоизма си, за да си възвърне силата, мощта, благородството на таланта, енергията на думите, любовта към човека, народа и отечеството и отново поеме своята висока и свята отговорност да проправя и осветлява пътища и да вдъхва надежди и воля у народа? Както го правеха неговите велики предшественици от близкото и далечно българско минало!
Писателят никога не ще заслужи всеобщата любов и уважение, ако бяга от своята отговорност и от мисията си духовен водач на своя народ. И се задоволи да бъде обикновен занаятчия и търговец на самия себе си. Но това ще означава срам, унижения, гибел за човека.
