/Поглед.инфо/ Всички социални бунтове започват неочаквано. Особено там, където уж всичко е наред, животът е нормален, красив, привлекателен и видимо богат. Поне за апологетите на „демокрацията”, неолиберализма и новия цивилизационен избор.
Но всички социални бунтове имат дълбоки и важни причини, които са винаги в същността на социалната система, но обикновено са потискани или гримирани с пропаганден шум и лъжовни възхвали на обществената действителност и на нейните възможности. Причините за бунта зреят обикновено дълго и дълго подсказват с различни знаци, че съществуват и че идва времето, когато ще се открият, за да проговорят, че това, което виждаме не е истина, а лъжа.
И ето, тридесет години след „края на историята”, оповестен с триумфа на неолиберализма над социализма, Франция показа, че „има нещо гнило в Дания” и официално съобщи, че е настанал последният срок за капитализма. На същия този капитализъм, който безсрамно лъжеше, че е дал свобода на личността и възможност на умния и способния да живее богато и охолно, а на немощния да бъде спокоен за себе си, защото обществото е годно да го издържа и подкрепя с неговите немощи. Понеже икономиката е развита, мощна и производителна, а обществената система е демократична и гарантира правата на гражданите.
Неолибералната пропаганда втълпяваше, че днес няма класи, че социалните различия са сведени до минимум; че не е необходима идеология, защото всички имат достъп до властта и участват в нея; че свободата е непрекосновена ценност, а материалното богатство – висш обществен идеал.
Ала бунтовете във Франция не избухнаха, защото френската икономика не може точно в този момент да повиши равнището на живота заради изпитва трудностите, които изпитва. Не, тези бунтове са дело не на измислената като панацея на неолибералното общество средна класа, а на тези, чийто „екзистенц минимум” е сринат. А те се оказаха много. Твърде много! И им дотегна да живеят бедно и унизително; да ги лъжат и мамят.
Ала обедняването е само една от причините за събитията. Пропагандата у нас говори единствено за увеличението на цените на горивата като искра за възпламеняването им. Но това е нищожна част от истината. Протестиращите са формулирали своите искания в 25 точки. Това са радикални претенции, в известен смисъл дори революционни, защото засягат основите на системата. Макар че все още не я разклащат дотолкова, че да я разрушат напълно. Не знам дали го осъзнават, но я рушат безжалостно и безмилостно. За съжаление обаче – стихийно и отмъстително, а не целенасочено. Затова и се държат повече като терористи отколкото като революционери. Ето някои от най-съществените и засягащи социално-икономическата и политическата система: да се пренапише конституцията и се утвърди, че цялата власт принадлежи на народа; премахване на монополите и анулиране на външния дълг; да бъдат върнати 80 милиарда евро, които 40 от най-големите компании дължат на държавата; спиране на приватизацията и връщане на приватизираното имущество в полза на държавата; излизане от ЕС и възстановяване на националната държава заедно с националната валута; излизане от НАТО. Останалите са свързани с жизненото равнище на народа и гарантиране на работните места.
Тук е големият проблем на тези бунтове. Той показва състоянието и на десницата, и на левицата; на властта и опозицията. Те са еднакво объркани и безпомощни, обезоръжени идейно и политически. Дошъл е моментът за опозицията и на левицата, а тя се суети, глуми се, плаши се и не знае какво да направи. В страха и нерешителността си тя разчита нещата да се оправят от само себе си и без да е сторила нищо, да се завърне в управлението. Понеже властта е по-объркана от нея. Но при такава безпомощна опозиция объркаността и безпомощността на властта бързо ще изчезне и тогава сякаш не е толкова трудно да се предвиди какво ще се случи и как ще протича по-нататък т. нар. „демократичен процес”.
Протестиращите са добре организирани, лидерите им очевидно не се политически дейци и не се афишират идеологически и политически. Защото просто нямат идеология и съзнателната им борба не излиза от постигането на практични придобивки за нови работни места, по-високи заплати и високо жизнено равнище, което те смятат, че ще постигнат с някои изменения в политическото положение на държавата. Пролетарската маса, излязла на улиците, прави опит да се осъзнае „в себе си”. Но сега-засега е още стихия и маса, а не революционна класа. Затова протестира, а не води „гражданска война” и не извършва революция, понеже левицата не й помага в нищо.
Франция е зле управлявана и устройвана от неолибералната власт държава. Тя, заедно с цяла Европа (България не прави изключениие!), е фатално обедняла откъм яки политически личности и държавници. Бунтовете за нея са неочаквани и тя не знае как да се справи с тях. Държи се едновременно арогантно чрез полицията, и страхливо – чрез президента и правителството. Действията й са объркани, непремерени и дори неадекватни, защото се надява на наивността и неопитността на протестиращите и техните водачи.
По-страшното е, че левицата е напълно безпомощна и неспособна да оглави движението, за да му придаде открит политически смисъл и го предпази от анархистичната му стихийност и разрушителност. Това, което бунтовниците разрушават, не е държавата, както те смятат, а сгради и предмети, нямащи нищо общо с бедността и недоволствата им. Когато чупиш витрини и разграбваш стоките на магазините, палиш луксозни автомобили и хвърляш павета и камъни, ти бързо ще се лишиш от подкрепата на обуржоазения до крайност пролетарий, ще го настроиш срещу себе си, защото той ще види в тебе заплаха за живота си. Не е случайно, че пропагандата започва да се събужда и да внушава, че с тези разрушения Франция губи много и се лишава от възможностите, които десага е имала за изпълнението на една част от исканията.
Левицата обаче я няма никаква.
Тя е не просто разединена; тя е полуумряла, безжизнена, изпразнена от съдържание, боледуваща от неолиберализъм, социалдемократизъм и от собствените си предателства. Протестите и бунтовете във Франция искат своите идейни и политически водачи и идеолози. А нали самата социалистическа партия като главната лява партия и лично нейният председател и бивш президент Фансоа Оланд подкрепи сегашния президент и се обяви срещу кандидатурата на собствената си партия. И сега се крие и не признава измяната и предателството. Тя носи огромна вина за състоянието на държавата и на цялата левица.
Френската левица не облича жълтата жилетка, защото или не й дават, или не знае как да я облече; тя е влязла в други дрехи, които я правят жалка и смешна, но не смее да ги съблече, защото все още не се вижда на какво е заприличала.
А нима европейската левица (включително и българската) се е разтревожила от това, което става във Франция. Нали видяхме какви са й грижите последния конгрес на ПЕС. За нея т. нар. „права” на джендърите и сексуалните отклонения са по-важни от реалната политика и съдбата на бедните и онеправданите. За нея единството на Европейския съюз е най-важна цел за тържеството и благополучието на демокрацията и нейните „европейски ценности”. Левицата живее в някакъв измислен свят.
Жълтите жилетки ще дойдат и в България. И то много скоро. Защото имат своите „спящи клетки”, които започват да се пробуждат. Те не се решават да излязат от състоянието се, защото българската левица е досущ като френската. Това се видя по време на есенните протести на животновъдите и майките на децата с увреждания. Българската левица живее с фикс идеята да бъде „конструктивна опозиция”, а не борец за социална справедливост, правдини и национално достойнство. Тя не смее дума да отрони срещу капитализма, неолиберализма, експлоатацията. Единственото, което желае, е да влезе във властта, за да не регистрира болниците като търговски друщества, а учениците да учат само от един учебник по всеки отделен предмет. Сякаш това е най-голямата беда на държавата, нацията и обществото.
Не съм убеден, че събитията във Франция ще срутят системата, но ако левицата продължава да не осъзнава какво става и каква е нейната длъжност в историята, ако продължава да се чуждее от каузите на протестиращите, понеже е част от порочната и антинародна власт у нас и в Европа, те ще й нанесат такъв удар, че дълго няма да се съвземе от него! Тогава няма да има пречка израждащата се все повече система да намери спасението си във фашизма и насилието, надявайки се в него и чрез него да спре разпада си. Не са малко силите, които тласкат френското общество, а и цяла Европа към такъв изход. Слабата и полумъртва левица подпомага ускореното протичане на тази тенденция. Подобен изход обаче ще е пагубен за Европа, а и за света.
Тогава неолибералзмът наистина ще има право да обяви „края на историята”. И това ще стане, ако левицата не облече най-сетне жълтата си жилетка, която същата тази история й предлага.
