Авторите на тези и други подобни твърдения трябва да бъдат моментално осъдени за тъпота с взлом. Разбира се, че Европа не е спасена от г-н Макрон. Нещо повече, г-н Макрон няма никакво намерение да я спасява. Съвсем не затова статуквото го посочи за свой кандидат на президентските избори. Задачата на новия френски президент е съвсем различна - да спаси привилегированата каста, състояща се от високопоставени брюкселски чиновници и транснационални банкстери. Елитът си го отгледа, посочи си го за кандидат-президент и предвидливо отстреля онези кандидати, които можеха да му бъдат реална конкуренция. На финала освен него беше допусната единствено г-жа Льо Пен, защото е ясно, че срещу когото и да се изправи шефката на Националния фронт, тя ще загуби. Всъщност това е нейната роля - да плаши мнозинството гласоподаватели и да ги кара да гласуват за избрания от статуквото кандидат, който в случай се явява г-н Макрон.
А Европа наистина има нужда от спасяване. Само че не тази Европа на безличните комисари, на измитите директори на дирекции, на агресивната институционална посредственост и на останалия офисен планктон, който щъка по брюкселските коридори и отдавна се е отказал от всякаква собствена мисъл. Тази Европа не трябва да бъде спасявана. И колкото по-бързо си отиде, толкова по-добре. От спасяване има нужда една съвършено друга Европа - тази на свободния дух и на критичното мислене. Брюкселците не обичат тази Европа. Те не я разбират. Те са свикнали да мислят в директиви и таблици. За тях животът се ограничава в рамките, очертани от едното брюкселско указание до следващото. Нямат нито памет за миналото, нито визия за бъдещето. Много обичат да честват на 9 май, Деня на Европа, т.е. деня, в който Робер Шуман предложил да се създаде Европейска общност за въглища и стомана. И категорично отказват да си спомнят, че 9 май е денят на безусловната капитулация на нацистка Германия. Без тази капитулация, станала възможна благодарение основно на войските на Съветския съюз, никакво споразумение за въглищата и стоманата, а впоследствие и Европейски съюз, нямаше да има. Всъщност не, някаква обединена Европа вероятно щеше да има. Само дето щеше да бъде обединена под нацистката свастика, а повечето европейски граждани, и най-вече тези в източната част на континента щяха да бъдат превърнати в презиран обслужващ персонал на германските свръхчовеци. Този сценарий, съвсем вероятен, между другото, стана невъзможен, защото Съветската армия най-напред спря, а после и унищожи смятаната за непобедима германска военна машина. Хубаво е този исторически факт да бъде припомнян най-вече на празнуващите Деня на Европа. Защото ако Втората световна война беше спечелена от Хитлер, днес те щяха да пеят не „Одата на радостта“, а „Дойчланд юбер алес“, а в почивките между пеенето щяха да рецитират протяжни пасажи от „Майн Кампф“.
Историята задължително трябва да се познава. В противен случай се превръщаме в едноизмерни пленници на настоящето и в създатели на смехотворни словесни дъвчащи бонбони като онези за евроатлантическите ценности. Подобни обидни за човешкия ум клишета са най-прекият път за убийството на Европа. Разбира се, тя може да бъде спасена. За целта нормалните европейски граждани трябва да надделеят над брюкселската каста, над онези, които „обичат“ Европа по задължение и срещу много добра заплата. А колкото повече се увеличават заплатите в Брюксел, толкова повече ще нараства гневът на европейците. В крайна сметка този гняв може и да доведе до така нужната промяна.
