/Поглед.инфо/ В Повардарието започнаха извънредните избори. Утре, 15 юли, е съществената част, защото карантинираните, болните и затворниците не са кой знае каква значителна част от обществото, а те вече дадоха гласа си. Времето е коронавирусно, някои граждани се страхуват, а повечето са притеснени. Толкова кратка кампания, а потоци от обещания и тупане по гърди юнашки от страна на всички партии и сдружения така напоително заливаха обществото, че то изглежда по-объркано от друг път. Социологически агенции, които като у нас, не се славят с достоверни прогнози, дават преднина с около 3% на управлявалата доскоро СДСМ начело със Зоран Заев пред опозиционната ВМРО-ДПМНЕ с лидер Християн Мицковски. Онзи Зоран Заев, който София припозна за предпочитан партньор и му се довери, защото постигна подписване на прокламирания доста дълго време Договор за сътрудничество и добросъседство между двете страни.. Въпреки пропуските и липсата на конкретика в него, които не осигуриха възможност да се постави край на недоразуменията, меко казано, между Скопие и София. Бабуването на Запада за този Договор нямаше как да се скрие, но той, заедно с Преспанския, осигуриха, казват, членството на преименуваната република в НАТО. И дадоха възможност Зоран Заев да говори с апломб, включително по време на предизборната кампания, че той с неговата СДСМ е в основата на този успех. Това, че някои гледат с недоверие на този „успех” няма как да се отрази на приповдигнатия тон на политиците в Повардарието. Те всички са за НАТО и ЕС. Особено албанските партии, защото тази им ориентация е характерна за всички албанци на Балканите. Причините са понятни. Но помайването на ЕС относно кандидатстването на Скопие за членство в „клуба на богатите” доведе до оставката на Зоран Заев и бързо се стигна до извънредни избори. Отлагани заради епидемията, те все пак са на ход. След дълги консултации между партийни централи и президент, между бивши и бъдещи коалиционни партньори и сред трудно скривани напътствия от страна на представители на чужди посолства в Скопие.
Дали е време най-после Зоран Заев да спечели избори, защото през 2016г. опозиционната днес ВМРО-ДПМНЕ спечели изборите, но загуби властта? Не без намесата на външни сили писаха тогава открито медиите в Повардарието. Сега кой ще е премиер след изборите би трябвало да решат гласоподавателите, но анализи в македонската преса не крият, че „макар и без Груевски ВМРО-ДПМНЕ не е желан партьор на Запада”. Там по традиция нямат доверие на патриотични партийни позиции, особено като става въпрос за Договори, приети за основополагащи за евроатлантическата интеграция. А когато си ги наричал „предателски” и „капитулация пред чужди интереси”, тогава става още по-трудно да се спечели доверие. Дори и вече да приемаш коалиция с някоя от албанските партии, защото е пределно ясно, че нито една от двете водещи партии в Скопие, СДСМ и ВМРО-ДПМНЕ, няма да успее да спечели мнозинство в Собранието, за да състави самостоятелно правителство. Предвид етно-религиозната обстановка в страната, която предполага стабилност и мир само при участие и на албанска партия в управлението. В такава ситуация единствено Виктор Орбан реши открито да подкрепи ВМРО-ДПМНЕ с пожелание за успех в изборите. София запази мълчание, вече месеци, за да не бъде упрекната в пристрастност и външна намеса, например. Предвид „каузата Македония”, която всъщност е само в спомените на наследниците на старите македонски родове, намерили убежище в Отечеството при сложните обстоятелства след Освобождението, Балканската, Първата и дори Втората световна война. Но „българската тема” не слезе от сцената на водените дебати по време на предизборната кампания и едва ли е много приятно да се чуе от Зоран Заев, че „Бойко Борисов призна македонския език”, защото много пъти го бил казал. Казал, ама Народното събрание прие декларация за т.н. „червени линии”, от които България няма да отспъпи в отношенията си със Северна Македония и там няма такова признаване. Оправданията, че такива слова се казват при изборни кампании, но после „нещата ще се наредят” няма как да се приемат за допустими. Защото нагнетяват в съзнанието на хората определени постановки и доказват, че нищо старо не е забравено. Най-вече постулатите на македонизма, които отровиха отношенията между братските народи за десетилетия. Отделно е съзнателното объркване между „обща история” и „споделена история”, която в последните интервюта на Заев се споменаваше като „обща, споделена история”, която щяла да се уточнява в следващи заседания на едва кретащата комисия,създадена съгласно нашия Договор, за уточняване на съществуващите исторически и образователни проблеми между София и Скопие. Кампанията ще се запомни и със заканите на Мицковски, че „няма да мръдне и със стъпка от становищата си”, а те те са свързани най-вече с „никога няма да се съглася с името Северна Македония”. Въпреки, че „не пренебрегвам реалността”, но „Македония е в сърцето ми и такава ще я предам на наследниците ни”. Емоцишонално и близо до разбиранията на голяма част от православното население на Повардарието.
Но ситуацията в страната е различна от времето на Никола Груевски. Годините на управлението на СДСМ начело със Заев не се прославиха с битки срещу корупцията, с високо ниво на правова държава и не доведоха до ръст в стандарта на живот или в икономиката като цяло. И това, естествено, бе главното оръжие в кампанията на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ начело с Мицковски. Без значение, че и по време на тяхното управление Повардарието не постигна кой знае колко забележителни постижения в посока просперитет на страната. Другата тема на Мицковски в кампанията бе да порицава договорите с Гърция и България и да казва, че „Заев е предател на македонските интереси”, защото ги е подписал. Но той прекрасно знае, че тези договори не могат да бъдат променени или отхвърлени. Просто кампания с привкус на балкански патриотизъм, който винаги върши работа в региона. А в Повардарието емоциите и национализмите са генетично заложени в поколения граждани. Същата ситуация бе в Гърция, където Мицотакис оспорваше Преспанския договор, докато спечели срещу „Сириза” начело с Ципрас, а след това се зае с натиск върху Скопие да се изпълняват условията му. Както се казва - пито-платено.
Кампанията свърши преди дни, но най-любопитното в нея бе участието на 5-те албански партии. Особено идеята на най-голямата албанска партия, ДСИ, следващият премиер на страната да е албанец. Усливие за размисъл за спечелилата изборите партия, но и за консолидация на собствения електорат. Позициите на ДСИ са разклатени след 17 години участие във властта и то ту с ВМРО-ДПМНЕ, ту със СДСМ, но винаги с позиции на високо държавно ниво. Председател на Собранието например, Талал Джафери. Премиер- албанец не е толкова екзотична идея, но все пак албанците са около 20% от населението И в Повардарието има поговорка „ти му подаваш пръст, той ти отхапва ръката”. Зоран Заев изпрати ДСИ в опозиция и отрече, че може да приеме такова условия за съставяне на коалиция. Той се е договорил с БЕСА, която е известна като „протурската партия”, но ще му стигнат ли депутатите от СДСМ и БЕСА, за да състави коалиционно правителство след изборите? Малко е вероятно, но съюз с другите две албански партии, „Алианс на албанците” и „Алтернатива”, определено носи риск заради големи претенции и от тяхна страна. Очакванията са за сложна, дори патова ситуация след обявяване на резултатите от изборите, защото едва ли някоя от големите партии ще успее да спечели 61 места в 120-членния парламент, Собранието, на страната. Преговорите за съставяне на правителство може да се проточат, да се мерят сили и до края на годината за поста премиер, но това при всички случаи ще е загуба на време и отлагане за кой ли път на необходимите реформи. А за ЕС няма проблем. Все някога ще се случи членството, ще се отварят глави, ще се доказват постижения. Но как ще защити интересите си София? Онези от „червените линии”? Това е въпрос за милион долара, както свикнахме да казваме през последните десетилетия. Договор ще има, проблемите ще си останат. Едва ли това е била мечтата на предците ни от старите български земи. Но толкова си можем днес. А и геополитическите играчи не са по-малко от времената на „каузата Македония”, напротив роят се. И както винаги, интересите им не съвпадат. Тогава?
