Не съм гръмогласен локален патриот, просто обичам родния си град София, дори мисля, че познавам добре центъра и един-два квартала, харесвам ги и ги кръстосвам пеша заедно с дъщеря си, като се опитвам да й покажа някои от хубавите и оцелели след бомбардировките, соцвремето и разцвета на мутробарока в последните двайсетина години стари софийски къщи.
Дълго боледувах от грубата подмяна на знаците в столицата, от вилнеенето на дивия и алчен интерес, който доста обезобрази, ориентализира и загрози столицата. За първи път от сума време имам усещането за обратимост на упадъка и не само защото градът наподобява динамична строителна площадка. Просто напоследък се управлява, стопанисва и гради с повече мисъл, с отношение към хората, красотата и природата, ако щете. Почисти се коритото на Перловската река, засадиха се много цветя и се оформиха цели градски пространства, които направо радват, създават усещането, че градът се развива. Сега идва ред на трафика, бездомните кучета и правилата за паркиране в центъра, защото нашествието от спрели на платното, по тротоарите и направо върху главите ни коли е едно от големите бедствия за града.
Повече въздух за пешеходците – защо да е невъзможно?
Да видиш центъра “обезпаразитен” от автомобили почти не се случва – освен при редките визити на американски или руски президент. Стана традиция от 2010 през лятото да се “разчиства” и оставя в ръцете на изкуствата и краката на пешеходците някоя улица за фестивала “София диша”, най-често “Шишман”, сега и “Ангел Кънчев”, но само в неделните дни. Тогава видимо се сменя и обликът на мястото, и настроението на хората, които го изпълват.
Центърът на София трябва да се освободи почти изцяло от автомобили и с повечко безкомпромисна решителност това не е невъзможно. До края на есента ще бъде “опасан” от няколко метростанции, пресечен е и от множество трамвайни линии, така че нищо не пречи на обособяването на по-обширни пешеходни зони. Наредбата на Столична община, обсъждана дълго време, въвежда нови и, струва ми се, доста разумни правила за паркирането в т.н. "синя зона", подкрепя собствениците на жилища и коли в центъра, снабдявайки ги с нарочни стикери. Всеки ден стотици автомобили пъплят в задръстванията към центъра с по един човек в тях – и това най-меко казано ми се струва безумно, преразход на нерви, енергия, средства. Въздухът по големите кръстовища се замърсява на ента степен, тротоарите се окупират и в центъра на града, буквално и преносно, е почти невъзможно да се диша.
Искаме ли наистина правила?
Естествено всеки опит за въвеждане на дълго оревавания и уж мечтан ред у нас среща яростна съпротива, винаги се намират между пет и петдесет крайно недоволни и необслужени от схемата люде. Да, трудно е в условията на демокрация да се удовлетворят и защитят интересите и на широкото мнозинство, и на негодуващото малцинство. Но винаги има една граница на общоприемливост, отвъд която се наместват и властват хаосът и слободията.
Преди само някакви си двайсет и пет години надали всеки щеше да се осмелява да върши каквото му хрумне: да троши спирките и автобусите на градския транспорт, да обръща и пали кошчетата за боклук, да минава на червено, да паркира на забранено място. Тогава страхът владееше хората, сега очевидно ще се наложи да се възпитаваме и самовъзпитаваме с икономически санкции.
Културата на съвместно живеене в голям и пренаселен мегаполис като София несъмнено изисква компромиси от всеки жител на града, едни удобства са за сметка на други – но поне за мен е повече от ясно: въведени ли са правила, просто се спазват. Поне в цивилизования свят е така.
