/Поглед.инфо/ Бях на образователен концерт в зала „България”. Реших да чуя „на живо” как работи проектът „Фортисимо фамилия”. Имах събрани впечатления от емисии на телевизия TV1 – в една от тях създателят на този, все по-разрастващ се, образователен проект Максим Ешкенази употреби музиката на Чайковски, Менделсон, Бърнстейн и др. за тапет на „приказка за вампири” с помощта на много известни български артисти и оркестъра на Софийската филхармония.
Оттогава мина време, проектът набира скорост, финансира се много добре от фондация „Америка за България” и вече е популярен в почти всички столични училища, може би и в детските градини, ако се съди по възрастта на голям процент от публиката (мощна и скъпа реклама, но също и агитация на място). Като се има пред вид как високо седящите в държавата мозъци продължават с идеите си „да изведат” изкуствата от учебните програми в гимназиите точно когато се дооформя самостоятелният вкус на индивида, един музикално-образователен проект действително запълва огромна ниша. Именно затова в неделя сутрин се запътих към зала „България.
На касата ми казаха, че седящи места няма: цената на правостоящия билет бе 8 лв. – същата като на билета с място. Зала „България” бе пълна с деца и техните родители - от няколкомесечни бебета до 10-11 годишни. Може да е имало и по-големи. Вълнения, врява, радостно очакване, примесено с най-различни обяснения от страна на възрастните за това какво е оркестър, какво прави диригентът и така нататък. Много неща може да научи човек в такава ситуация. Този първи концерт от четвъртия сезон на „Фортисимо фамилия” бе озаглавен „Приказка за Бетовен и Малкия Ото”. Често съм се убеждавала, че жанрът „приказка” е много удобен за етикет на всякакви писмени и словесни недоразумения. И това тук бе с най-елементарна конструкция: композиторът Бетовен се среща с „великана-джудже?”, наречен Малкия Ото, разказва на него и на децата в залата кой е; и, сам или заедно с този Малък Ото, „извежда и отвежда” от едната музика към следващата – понякога се добавя някое и друго банално обяснение за това какво „показва” музиката – птички, буря, овчарска песен, животни... например, в „любимото” на Ото – Пасторалната
симфония.
Авторът на тая приказка е Мария Станкова, но съчинението си има и сценарист, чието име е Александър Чобанов – все хора с биографии, които говорят за опит в писането на текстове. Оттук и недоумението ми, като чух какво и как си говорят Бетовен и „великанът-джудже” Малкия Ото и как общуват със залата. Съсипващ с елементарността си разговор, тромави връзки, спасение от нелепи ситуации с някакви смешки, тук-там опити да се включи и залата с „Нали деца?”, на което следва отговорът „Да-а-а-а!”. Лее се някаква притеснителна инфантилност от сцената. По едно време нашенският Бетовен започна да пита нервно „какво”, какво”, вместо да отговори на репликата на Малкия Ото. С този необикновен драматургичен похват бяхме въведени в драмата с оглушаването на Бетовен: „Мили деца, в един етап от живота си Бетовен оглушава и повече не чува. Въпреки това, той е писал много музика и даже е дирижирал. Искате ли да чуете едно произведение, когато той е бил глух... ”Да-а-а-а” – отговаря щастливо залата. Ако свиренето продължи малко повече от 3-4 минути, Малкият Ото веселяшки се провиква от сцената или започва да се движи - сигурно решава, че танцува - да не им стане скучно на децата. И никой не се интересува доколко залата слуша, доколко е в час – защото в залата за целия час не се „чу” 1 секунда тишина. Никой не спомена пред децата, че музиката, която „опакова” (така се оказа) скалъпеното съчинение, наречено приказка, се слуша. Пък макар и за малко, макар и в съкратен вид, с някакъв откъс. Апропо, откъсите – те също не бяха споменавани. Нито господин Бетовен, нито онова нещо, наречено Малкия Ото, споменаха думите „откъс, част, малко, няколко минути”, за да се разбере, че това е просто кратка извадка от някакво произведение. Тук образование няма. Никакво. Не съм убедена, че има и привикване на слуха към класическия звук. Защото, когато той се представя по този начин, от заниманието няма никаква полза. Ползата е само за участниците в него, изразена във финикийски знаци. 
На сцената бе Софийската филхармония, солисти в музикалната част на приказката бяха цигуларят Светлин Русев и пианистката Лили Богданова, дирижира Славил Димитров, а в ролите на главните приказни герои бяха Владимир Пенев (Бетовен) и Герасим Георгиев-Геро (Малкият Ото). Получих и книжка, раздаваше се безплатно – албумен формат, 12 страници, луксозна хартия със заглавието на концерта „Приказка за Бетовен и Малкия Ото”. Разгръщам я – програма на концерта, снимки на участниците, още една просълзяваща приказка на Мария Станкова – „Целувката на съдбата” – за срещата между Бетовен и малкия Лист. И тя пълна с клишета, с менте-аромат на приказка, с кипящи от превъзходна степен изречения. И излъчваща онзи неприятен, малко лепкав вкус, присъщ на всяка халтура. Една фамилия, една фондация, един стандарт, който е много далече от съвременните практики. От добрите съвременни практики, да добавя. И затова наистина трябва да се говори в динамика фортисимо. Иначе само след десет-петнайсет години публика с култура и настройка за класическия концерт няма да има. Публиката ще иска само маскаради, зевзеклъци, панаири и други подобни, парвенюшки „гарнирани” с малко Бетовен, Шуберт или Менделсон, съпровождащи разговорите на платилите местата си. Така ще изглежда класическият концерт в България. Ние сами ще си го направим. Текстът е публикуван във вестник "Култура" и в сайта kultura.bg