Фундаменталните динамични уравнения — независимо дали става дума за класическата механика или за квантовата динамика — притежават пълна времева симетрия. Законите функционират абсолютно идентично, независимо дали времевата променлива върви напред или назад. За да изчислите състоянието на дадена система в друг момент от времето, вие трябва предварително да фиксирате гранични условия в определена точка. Самото уравнение не съдържа вътрешен критерий коя точка да бъде избрана. Това е изцяло оперативно решение на изследователя.
Ако фиксирате граничното условие единствено в настоящия момент, математиката неизбежно изчислява, че най-вероятното състояние на системата — както в бъдещето, така и в миналото — е състояние с по-висока ентропия. От гледна точка на изолираното настояще, миналото е било също толкова хаотично, колкото ще бъде и бъдещето, а днешният ден е просто локален минимум на хаоса. Стандартната космология избягва този капан чрез постулиране на изключително ниска ентропия в момента на Големия взрив. По този начин се гарантира монотонното нарастване на хаоса през последните 13.8 милиарда години.
Но от гледна точка на чистата математика и двете процедури са напълно еквивалентни. Уравненията не съдържат предпочитание спрямо това къде ще поставите началната котва. За да илюстрират тази уязвимост на физическия апарат, Уолпърт и колегите му въвеждат мисловния модел за „Хипотезата за 1000 г. сл. Хр.“. Представете си система, при която точният минимум на ентропията е настъпил не преди милиарди години и не днес, а точно през Средновековието. От този момент нататък Вторият закон действа безупречно, всички съвременни лабораторни измервания са физически валидни, а невронните връзки на учените са абсолютно надеждни. В същото време всичко, споменато в архивите за завоюването на Британия от римляните, геоложките епохи или формирането на земната кора, се оказва просто флуктуационен шум, възникнал при организацията на системата.
В съвременната физика няма нито едно уравнение, което да изключи подобен сценарий като невалиден. Математически той е абсолютно толкова законен, колкото и стандартният космологичен модел.
Изходът от този парадокс не лежи в откриването на ново уравнение, а в осъзнаването на лимитите на самия метод. Физиката сама по себе си не може да докаже реалността на миналото. Отричането на флуктуационния хаос и приемането на пълната историческа хронология не е резултат от изчисление, а методологическа аксиома. Ние правим съзнателен избор да присъдим еднаква висока степен на достоверност както на настоящите си сетивни възприятия, така и на наличните данни от космическия микровълнов фон, радиовъглеродните анализи и фосилния запис.
Историята и реалността на изтеклите векове не са доказана теорема на термодинамиката. Те са базисна котва, без която целият аналитичен апарат се разпада в интелектуална мъгла. В крайна сметка физическите уравнения просто описват корелации между състояния, а изборът да вярваме на своите следи от вчерашния день е първичният мост, който сами изграждаме над архивното гробище на статистическия хаос.
