Когато прегледате списъците с експериментални летателни апарати от края на миналия век, неизбежно попадате на проекти, които на хартия изглеждат като инженерни шедьоври, а в действителност са били обречени още на чертожната дъска. Съветската аерокосмическа програма от 80-те години не правеше изключение. Докато проектът "Енергия-Буран" изсмукваше огромен ресурс от държавния бюджет и изискваше колосална наземна инфраструктура – от специализирани стартови площадки в Байконур до сложни транспортни операции, – в ОКБ Туполев работеха по алтернатива. Идеята за така наречения "въздушен старт" не беше нова, но мащабът на Ту-674 "Апогей" надхвърляше всичко, правено дотогава. Вместо традиционната ракета-носител, замисълът предвиждаше колосален платформа-самолет с два фюзелажа и общо крило, който да изведе орбиталния космоплан до стратосферата и там да го откачи при висока скорост.
Илюзорната евтиния на въздушния старт
На пръв поглед икономическата логика зад концепцията за въздушен старт изглежда желязна. Когато изстрелвате товар от земята с традиционна ракета, лъвският дял от горивото се изразходва за преодоляване на плътните слоеве на атмосферата в първите десет до петнадесет километра. Ако използвате самолет за първа степен, вие спестявате този ресурс и получавате възможност да изстрелвате апарати под различен ъгъл спрямо екватора без да зависите от конкретна географска площадка. Според записките от онова време обаче, тази елегантна теория се сблъсква с тежката реалност на инфраструктурата и тонажа. За да изведете полезен товар с маса от няколко тона в ниска околоземна орбита, самият космоплан и неговото гориво трябва да тежат стотици тонове. За да издигнете този товар на 10-12 километра височина, ви е необходим самолет-носител с размери и собствено тегло, за които по онова време просто липсваха подходящи писти и производствени мощности.
При проектирането на носителя за Ту-674 се обмисляха вариации на базата на съществуващи платформи, включително модификации на Ан-225 "Мрия", но в крайна сметка инженерите стигат до идеята за специализиран двуфюзелажен гигант с над десет силови агрегата. Тук обаче възниква първият фундаментален проблем: вибрационните натоварвания и усукването на централното крило между двата фюзелажа при преминаване през звуковата бариера. Металургията и композитните материали от края на 80-те години едва прохождаха в подобни мащаби. Физическите закони не прощават на амбициозни скици, а структурната умора на подобна метална конструкция при екстремни натоварвания заплашваше да превърне всеки полет в хазарт.
