Светът гледа
Великобритания сама подчертава, че иска да бъде първата държава в света, която въвежда подобен режим.
„Първата“ почти никога не остава просто първата.
В правителственото съобщение дори се казва, че Лондон ще продължи да работи с международни партньори по общия проблем за безопасността на децата онлайн. Представител на британската компания SafeToNet, подкрепяща инициативата, открито изразява надежда други държави да последват примера на Великобритания.
Това не означава, че в Париж, Берлин, Брюксел или Вашингтон вече има готови копия на британския закон.
Но би било наивно да вярваме, че останалите правителства не наблюдават експеримента.
Ако Apple и Google приемат принципа, че национално правителство може да изисква определено разпознаване на съдържание на ниво операционна система, тогава следващият разговор ще бъде много по-лесен.
Франция може да поиска едно.
Германия - друго.
Европейският съюз - трето.
Някоя авторитарна държава - нещо съвсем различно.
И тогава какво ще кажат технологичните компании?
Че британското правителство има моралното право да задава категории за сканиране, но друго правителство няма?
По какъв универсален критерий?
Технологията не познава британски ценности.
Тя изпълнява инструкции.
Вратата, през която могат да минат всички
Това е големият риск от прецедента.
Днес Великобритания може да каже на Apple:
„Телефонът трябва да разпознава голота, за да защити дете.“
Утре друга държава може да каже:
„Телефонът трябва да разпознава екстремистка символика.“
Трета:
„Трябва да разпознава незаконни политически организации.“
Четвърта:
„Трябва да сигнализира за материали, застрашаващи националната сигурност.“
Във всяка страна формулировката ще звучи достойно.
Никой закон няма да се казва „Закон за наблюдение на населението“.
Ще има „защита“.
„Сигурност“.
„Превенция“.
„Борба с дезинформацията“.
„Защита на обществения ред“.
Въпросът не е дали британското правителство възнамерява да стигне дотам.
Въпросът е дали изграждането на инфраструктурата прави подобно бъдеще по-лесно.
Отговорът е неприятно очевиден.
Шпионин ли е телефонът, ако никой не получава резултата?
Тук започва и философският спор.
Ако телефонът разглежда снимката ви, но не я изпраща никъде, нарушена ли е личната ви сфера?
Един инженер може да каже:
„Не. Всичко се случва локално.“
И технически ще бъде прав.
Но един гражданин може да зададе друг въпрос:
„Аз ли определям какво моят телефон анализира, или държавата?“
И той също ще бъде прав.
Поверителността не означава единствено данните ви да не попаднат в чужд сървър.
Поверителността означава и пространство, в което човек може да действа, без машина, програмирана по държавно изискване, непрекъснато да класифицира действията му като допустими или недопустими.
Разликата е фундаментална.
Ами грешките?
Има и далеч по-прозаичен проблем.
Нито един алгоритъм за визуално разпознаване не е безгрешен.
Как ще отличава художествен акт от порнография?
Медицинска фотография?
Кърмене?
Снимка на новородено?
Плаж?
Картина?
Образователен материал?
Британското правителство признава, че техническите критерии и допустимите нива на грешки все още се обсъждат.
Това е забележителна подробност.
Имаме политическа цел.
Имаме срок.
Имаме заплаха със законодателство.
Но още няма окончателен публичен стандарт за това колко грешки са приемливи.
А когато един алгоритъм греши върху личния ви телефон, грешката не е абстрактна статистика.
Тя е ваша.
