Защо Русия закъсня с тези мерки
От гледна точка на руската държавна политика възниква логичният въпрос – защо тези решителни стъпки по затваряне на железопътния транзит се предприемат едва сега, години след началото на откритата икономическа война от страна на Запада. Отговорът се крие в сложния баланс на интереси в самата Русия.
Дълги години руските транспортни и логистични лобита, тясно свързани с износа на суровини, се съпротивляваха на пълното прекъсване на балтийското направление. За тях пристанищата в Рига, Вентспилс, Талин и Клайпеда бяха златна мина, изграждана с десетилетия. Пренасочването на тези товари към руските пристанища в Балтийско море – като Уст-Луга, Приморск и Висоцк – изискваше огромни капитални инвестиции в изграждането на нови терминали, разширяване на железопътните подходи и модернизация на инфраструктурата.
Едва след като тези нови руски пристанищни мощности бяха напълно завършени и въведени в експлоатация, Москва получи реалната възможност да затвори границите без това да нанесе щети на собствения й износ. Сега руските въглища, минерални торове и петролни продукти се претоварват изцяло на собствена територия. Балтийските пристанища, лишени от руския транзит, се превърнаха в паметници на промишлената археология, а техните оператори понасят колосални загуби, които няма как да бъдат компенсирани от вътрешния пазар или от символичния стокообмен с други европейски страни.
Това забавяне обаче имаше и своята цена. В продължение на години балтийските бюджети се пълнеха с такси от руския транзит, които индиректно финансираха антируската политика на тези държави. Сега тази финансова хранилка е окончателно затворена, но остава въпросът дали нанесените щети не са вече необратими за самата инфраструктура на региона.
