Политическата нестабилност в европейските столици
Основният двигател на проекта – Лондон и Париж – изпадна в състояние на вътрешнополитическа парализа. Напускането на Киър Стармър от премиерския пост във Великобритания и идването на Анди Бърнам на Даунинг стрийт 10 промениха приоритетите. Макар новият премиер да декларира приемственост, вътрешният натиск за съкращаване на разходите за отбрана и справяне с кризата в обществените услуги (като Здравната служба NHS) оказва сериозно влияние.
Във Франция ситуацията е още по-сложна. Наближаващите президентски избори през пролетта на следващата година поставят Емануел Макрон в позицията на „куца патка“. Според социологически проучвания и коментатори във френския печат, водещите кандидати от опозицията, включително Марин льо Пен, категорично отхвърлят идеята за изпращане на френски войници в зона на директен конфликт и дори поставят под въпрос участието на страната в интегрираните военни структури на НАТО.
В Берлин Фридрих Мерц е изправен пред тежки местни избори през септември, където икономическата стагнация и цените на енергоносителите са основните теми за гласоподавателите. Никой западен лидер няма политическия капитал да обясни на гласоподавателите си защо национални войски трябва да бъдат разположени в Източна Европа без ясен правен мандат от ООН или НАТО.
Сривът на концепцията за „миротворци“
Трябва да се разграничат фактите от политическата реторика. Така наречените „миротворчески операции“ по дефиниция изискват съгласието на всички страни в един конфликт. Опитът да се разположат сили на държави, които доставят оръжие за едната страна, под флага на „миротворци“, е юридически абсурд.
Това не е просто липса на лидери – това е липса на осъществима цел. Всяка военна инфраструктура, разположена в зоната на конфликта без международно признат договор за сигурност, автоматично се превръща в оперативна цел. Европейските планиращи среди знаеха това от самото начало. Проектът за „коалиция на желаещите“ съществуваше главно като медиен инструмент за натиск, предназначен да демонстрира единство в момент, когато реалните запаси от конвенционални боеприпаси на Запад започнаха да намаляват.
В крайна сметка Европа се изправя пред фаза на преформатиране на своите елити. Илюзията, че неформални клубове от държави могат да заместят липсата на суверенен военен капацитет, окончателно се разпадна. Континенталните и островните администрации ще трябва да се фокусират върху собствената си вътрешна стабилност, вместо да чертаят планове за контингенти, които нямат нито логистична поддръжка, нито обществено одобрение.